Преди един месец, а може и повече... Всъщност, може и по-малко да е, не искам да издребнявам, измервайки времето. Неговата работа е да преминава. Може и да го меря, може и да не го поглеждам даже, то пак ще си премине неизмеримо.

Та да се върна към историята. Беше ме изгризало времето като ябълка и ме беше изплюло като семка. Ей тъй – семка, ви казвам. Но семката е най-важното все пак. С нея мога да надхитря времето.

Посадих се. Забих се дълбоко в земята и притихнах. Знаех си, че сега аз съм времето, и нижех свое си време. Стоях си на топличко и си правех време. Имаше много народ около мен. Разни червеи преминаваха. Някои се спираха, наблюдавайки ме, но продължаваха пътя си, защото времето ги подканяше. Един ден дойде една къртица.

– Защо си губиш времето да правиш свое време, след като има толкова много общо време? – ме попита тя.

Аз замълчах, защото знаех, че нейното време нямаше да стигне да разбере отговора на въпроса. Тя стоя дълго до мен с надеждата, че ще види най-после моето време, но в края на краищата, не го дочака. Нейното време беше отмерено. Земята ме беше прегърнала и ми шепнеше тайната на Сътворението, която всъщност вече не беше тайна, след като я сподели с мен. Въпросите се пръснаха като онези цветни ракети на новогодишната заря.

И в този миг моето време се роди. Сега наблюдавам стръкчето. То е стрелката, която ръководи моето време. Но тя не е кръгообразна като стрелките на общото време. Моята е вертикална – тръгва от земята и се изкачва към небето.

Стръкчето не е само. То носи семката като шлем и проправя с нея Пътя. В края на краищата, семката е най-важната. От нея се тръгва, чрез нея се продължава и с нея се свършва.

Моето време пори земята и с взрив се врязва в общото време. А то, общото време, е станало една лента – като онази, която е на финала. Пресичаш я и вече си станал победител. Някой ще каже, че не можеш да победиш времето. Прав е. Когато не се състезаваш, няма победа.

А когато времето си е мое, няма нужда от състезание. Как да се състезавам със себе си?

И семката не се състезава. Тя знае какво става. Плод става.

Времето не се състезава. То е вертикалната права, която никога не свършва.

Сега никна. Приближавам се към повърхността, знаейки докъде ще стигна. Вече сме едно цяло – семката и стръкчето. То ме бута отзад, а аз 

поря напред. То е моето време, а аз съм неговото измерение. Все още е мрачно около мен и тихо, и неопределено, но очаквано.

Вече излязох. Семката познава този свят, но стръкчето ще го види за първи път. Ще види слънцето, което ще го целуне. Птицата, прелитайки, ще го докосне с крилото си.

Новото растение ще скрие семката дълбоко в себе си, защото тя е неговото време.

Ето, разказах ви.

Посадих се и изникнах. Изникнах със своето време, което няма утре.

Има само изгрев...