Сенки

Дъжд. Грохотът от изливащата се вода се слива с бученето на автомобилите по магистралата. Тежките капки барабанят по капаците на колите, чистачките се задъхват от спускащия се на талази поток. Сива пелена затиска града, притихнал, задъхан, останал без сили да се бори срещу стихията. Високите бетонни сгради гледат намръщено и сърдито, позата им е смекчена от набиращото сила равнодушие, което настъпва по фасадите с изливащия се дъжд.

Една кола се отделя от потока и свива в странична уличка. Черният цвят поглъща капките в себе си, излъчва мекото сияние на отразената светлина на уличните лампи. Гумите свистят, плискат вода по тротоара, преди да застинат на място. Фаровете на автомобила гледат леко учудено и в същото време с хладно и отблъскващо безразличие. Те, разбира се, не са живи. Защо ги правят такива?

Проблясва за момент светлина, цигарата е запалена, тъмният силует е осветен за миг. Черна шапка скрива лицето. Второто до него. Двата силуета не помръдват. Отраженията на капките се стичат по тъмните им шлифери. Прожектират ням черно-бял филм, героите са тъжни и уморени, седят и си говорят. Черна ръкавица стиска волана, пръстите не помръдват, не сега, не още.

Отново светлина, този път от преминаваща кола. Изсечено лице гледа в огледалото. Очите не мигват. Отразяват и поглъщат сивотата и безразличието на сградите. Времето забавя своя ход. Шумът отвън е приглушен, тишината нахлува в колата, блъска се в стъклата, иска да излезе, търси изход, няма, крещи ужасено в тъмнината, постепено я изпълва страх,  спира,  започва да се разтваря в студения въздух, осъзнала своята незначителност и безпомощност.

Звук от прищракване разрязва пространството. Единият човек е извадил пистолет, разглежда го на светлината на уличните лампи, бавно вади пълнителя, слага нов, пистолетът гледа заплашително, дочува се гърлено ръмжене, неконтролируемата енергия иска да избухне и да унищожи всичко по пътя си, тя е Владетелят на вселената..... съдбите на хората. Не сега, след малко. Черната ръкавица изчезва под шлифера, когато се появява отново, тя е също толкова студена и хлъзгава, колкото и преди.

Другият човек бавно тръска цигарата. Ръката се движи към пепелника. Колко време е минало! Времето всъщност няма значение, губи се сред талазите от дим, оплита се, забавя своя ход, оплита се, не знае накъде да върви. Всяка посока е грешна, още по-неясна и съмнителна. Накрая е затиснато в пепелника от недопушената цигара, няколко въглена още се виждат. След това изчезват и те.

Чува се гръм. Светкавицата проблясва по-късно. Прозорците на сградата издрънчават. Болезнено е. Но конецът не се къса. Копчето в средата продължава да се върти.

Два силуета стоят пред тъмен вход. Пещерата иска да се затвори, тя не иска да участва в това. Иска да запази своите тайни само за себе си, те са си нейни. Никой чужд човек не трябва да влиза... няма право.... само тези, които са я изградили... Ръкавицата стиска бравата на входната врата, металът поддава, огъва се, повече не може. На улицата няма никой.

Кой удря с там-там посред нощ? Кой по дяволите удря с там-там посред нощ? Но ударите са бавни, притъпяват вниманието. Спи добри човече, трябва да си починеш сега, утре очакват от теб чудеса. Не бъди егоист, дай на другите най-доброто от себе си и се радвай на живота, докато още имаш ВРЕМЕ.

Тихо шумолене, отново. Двамата пристъпват бавно, осъзнават тежестта си. Удар, бетонът пулсира, още един, учестяват. Бързо, някой трябва да помогне, хора, идвайте..... той.... помощ.... Туптенето спира. Само черта, звукът липсва, идва следващият.

Двата силуета спират пред тълбите, те се вият нагоре, много нагоре. Спиралата им се издига и се връща обратно. Всеки може, стига да иска. Кръговрата на живота. Единият тръгва нагоре, след него другият. Сега вече няма спиране. Машината се спуска в бездната, ням филм, отдавна вече е свършил. Лентата се върти на празен ход, не спира, не е ясно докога. Но картината продължава. Спирачките са развалени. Саботаж или плод на дългогодишно невнимание? Набира скорост. Трябва някъде да спре, това не може да продължава вечно.... или може? Никой не знае. Спрете лентата, не искам да гледам повече. Казах ви, спрете лентата, не искам да гледам повече.

Двамата спират на площадката. Чава се само шумът от дъжда. Водопадът е разгневен. Иска да се съобразяват с него, той е голям и силен, ще направи каквото трябва, за да се страхуват отново от него, ще се излее с пълната си сила над беззащитните градове и села.... но сега е слаб, ще почака. Тихо тропа по стъклата.

Няколко пъти звъни звънецът. Колко пъти съм ти казвал да не си играете в онази къща? Някой може да падне и да се удари, тогава кой ще ви помогне? Има лоши хора, не ходете далече, играйте си тук зад къщата. Ще ви купя топка, обещавам.

Детска усмивка. Ръцете им не трепват. Ярката светлина не ги прави по-добри. Блясъкът на детските очи угасва в тъмнината на черните им шлифери. Мила, все още никой не знае за нас, казвам ти, не се притеснявай, докато сме заедно, нищо не може да се изправи срещу нас.....

Разделят се. Единият тръгва по коридора, другият влиза в стаята отляво. Телевизорът е включен, леко учуден, това е чужд човек, не трябва да е тук, много е рано, имаше още време, нали казаха, има още време.

“Татко, подай ми хляба, благодаря ти, а знаете ли, че днес бяхме в галерията, невероятна е, много красива, мамо, трябва да те заведа там някой път, ще ти хареса... Мамо?”

Ето го черният шлифер, отново се появява на сцената. Ролята му е централна, не може без него. Всяка вечеря.... Всяка вечер. Друг не трябва да остане. Телата издават странен звук, когато падат на пода, незнайно защо не се опитват да се предпазят от удара. Както кукли с отрязани конци. Не променят израженията на лицата си. Същите, каквито са били винаги. Има кой да се погрижи за тях. Има кой да се погрижи за мен. Него пази, пази него... О, боже..... Защо пак?

Отново се отваря врата.... Днес говорих с Рен, най-накрая събрах смелост, отидох при нея и я заговорих, знам, че ме харесва, погледът и казва всичко.... смее се на моите глупости. Завива ми се свят, като я гледам... Главата ужасно ме боли, защо е толкова ярка светлината? Не мога да си вдигна ръката, изгасете лампата, от нея ме боли главата.... изгасете.

Преминава сянка. Дали е същата? Стаята със сигурност е друга.... Това не е стая, това е моята крепост. Нашият неуязвим космически  кораб, ето тук е командното табло, там през прозореца се вижда космосът, той не може да влезе при нас. Сините стени успокояват, тук нищо не може да се случи.

В средата лежи бебе. Нищо не знае, нищо не иска да знае, защото има време, много време да научи... нещо ново... нещо съвсем различно. То може да стане всеки, може да бъде велик учен, писател, поет. А сега е толкова слабо и беззащитно.... То нищо не знае.

Човекът се навежда над детското легло и погалва бебето по бузата. То се усмихва.

Какво става там? Не мога, отивам да проверя, тези деца могат да забъркат всичко, когато никой не ги контролира.

Тези очи са виждали всичко. Техният сив блясък се дължи на това..... Всичко... изтрило е цветовете на дъгата, няма ги вече, никога няма да се появят. Какъв ще бъде следващият цвят?

Човекът влиза в стаята. Не показва да е изненадан. Другият стои до детското легло. Ръката му не се вижда.

Полита назад. Не очакваше, че ще се случи така. Това ли чувстват? Сън, спи ми се, оставете ме да поспя малко... не е толкова страшно... най-накрая се свърши....

Дъждът е спрял. Колата отново е в движение. Мъжът кара уверено, знае какво да прави. Винаги е знаел. Шапката и ръкавиците ги няма, така е по-добре. Сивотата на града му напомня за нещо. То остава назад, никога няма да се върне. Бебето лежи в кошница на задната седалка. Тези кафяви очи, които се навеждат над него са много смешни. Иска да ги докосне..... Всичко е толкова хубаво.

-----------------------

Снощи на улица.... е извършено жестоко убийство. Неизвестни лица са застреляли с пистолет всички членове на семейство ..... – бащата, майката и три от децата им. Съществуват обаче редица странни обстоятелства, които увеличават неизяснените въпросителни около случая. На местопрестъплението е намерено тялото на непознат човек, вероятно на един от извършителите. Наред с това липсва шестият член на семейство.... – 10-месечното им бебе. Полицията продължава работа по няколко различни версии.