1 сент. 2005 г., 00:26
2 мин за четене
Когато бях малък и гледах от прозореца как августовите жеги отлитат невъзвратимо и тихомълком се настанява хладният есенен ветрец, моята майка казваше една фраза от някакво стихче: “Септември по хълма се спуща с напрашени жълти обуща...”. И аз си представях как там, иззад балкана, се подава някакъв човек с морна усмивка, шапка с перо и ярки жълти обувки, по които личи полепналият прах. И ми ставаше някак тъжно, защото лятото си отиваше... А тази нощ сънувах странен сън. Бях в планината, сред гъсттие букови гори на познатата до болка родна природа. Духаше силен вятър и разпиляваше наоколо купища окапали листа. Клоните на дърветата се огъваха и над мен валеше цял дъжд от отронени жълти, кафяви, червеникави и шарени листа... Те играеха около краката ми, издигаха се и пак се спускаха, сякаш танцуваха някакъв магически горски танц. Аз вървях по пътека, цялата отрупана с листа и слушах как стенат вековните дървета, които се разделяха с лятната си премяна. Постепенно те оредяваха и аз излязох ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация