14 апр. 2008 г., 17:41

Серийни самоубийства в полза на обществото 

  Проза
906 0 3
1 мин за четене
Погубвам се. Всеки ден. Малко по малко. Разрушавам се. Чупя се. После се залепвам. Разпарям се. После се закърпвам. И така всеки ден. Събуждам се с желанието да се разпилея по пода. Да се разтека.
Днес е петък. Обичам петъците – нещо винаги свършва (значи нещо друго започва, нали?).
Отивам до магазина и понеже вали, разтварям чадъра си. Погубвам капките, които искат да докоснат лицето ми. Погубвам ги. В магазина ми се иска да кажа на продавачката “Довиждане”, но си излизам безмълвна. Кого погубвам, не знам, но се чувствам така, сякаш нещо е било отчупено. Разпрано. Откъснато. Погубено.
После чадърът ми се чупи от вятъра и аз изпсувам. Пак май нещо се разпра.
Тичам към къщи. Заради дъжда косата ми е мокра и се е накъдрила. Погубвам къдриците със сешоар и гребен. Погубих ги.
В училище виждам някакво момиче да плаче. Казвам само “Недей рева!” и отминавам. О! Май солидарността ми се разтече. Парцал? Някой да има парцал? Връщам се вкъщи, а там, по рафтовете има снимки на хора, които отдавна ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Алиса Все права защищены

Предложения
: ??:??