Египет

            Полетяхме от Париж до Луксор, оттам ни поеха с автобус и ни закараха до величествената Нил, откъдето ни качиха на един  пет звезден кораб-хотел на три етажа. Веднага проверих, че на палубата горе имаше чадъри и син басейн. Френскате група се състоеше от няколко възрастни двойки, няколко семейства с деца и няколко съпрузи без деца. Ние бяхме сред „съпрузите”. Още когато ни check-ваха багажа на летището в Париж, на опашката пред нас застана млада майка с три деца, момиченца и момченце. Най-голямото ù дете бе на около дванадесет. Алекс помогна за багажа и веднага видях, че нещо се промени у него. Стана дружелюбен, стегна се, източи перки, даде на дамата едно здраво ръкостискане и мигновена усмивка. Настръхнах, идваше нов флирт и ново изпитание. Жената оцени по достойнство неговата магнетичност, сините очи и прекрасната усмивка. Той започна да си говори с нея, смееха се, тя бе млада, на около 35, но много пълна за французойка, с огромен корем. Беше руса, със светли очи; децата  бяха от различни бащи и  различни на цвят. Младата дама се опитваше да разговаря на английски с мен в самолета – „ Да се сприятелим със съпругата, че флиртът да не е толкова явен…”, нали така. Аз не ù обръщах внимание, даже никакво. Алекс се наведе към ухото ми и  нежно ми направи забележка, че се държа нелюбезно с новата ни позната!                                          

             - За какво ми е контактът с тая, откъде е... от Лион ли? Тъкачка ли е, къде е Лион? -  бях лоша, но всеки път, когато започваше да флиртува, на мен ми се повдигаше.                                                                                                                                 

           „Ако приемеш факта, че флиртовете му са невинни и това е само заради комплекса му за малоценност, ще престанеш да се дразниш!” - казваше новата ми психиатърка.

          Може би беше така. Разговорите с другите жени бяха нещо нормално за него, той искаше да има лична свобода, при това личната му свобода никак не беше малка. Той ме слагаше на пиедестал: „жена ми, жена ми” и там трябваше да си стоя неподвижно и да си трая, но непрекъснато оплиташе нещо конците заради своето неблагоразумие, заради липсата си на такт и заради това, че никога не прояви "common sense”, не си даде реална преценка за действителността. Какво можех да правя? Той искаше да чуруликам като едно малко врабченце, а аз граках като гарга  и затова той искаше да ме накаже -  аз бях виновна, разбира се, не той. Не бе  проста работа да го убеждавам непрекъснато, че превъзхождам всички останали жени, че съм по-умна и по-красива, и по-... и най-... Трябваше пак да си поиграем.  Защо мъжете отиват с жените си на ваканция, ако искат да се забавляват? Защото защо да е тайно, като може да е явно, нали? Най-вече ревността на партньорката щеше да го направи да се чувства още по-желан, нали? Ганчо, Ганчо, какво да те правим?

       Той вече флиртуваше  с бабите на масата. Бяхме по осем души на всяка маса, четири двойки. Съпрузите на бабите се радваха, че младият мъж ухажваше жените им. Утре наш Алекс щеше да почне да се сваля и на мумиите, както беше тръгнало. Той бе във вихъра си, говореше, усмихваше се, о, какъв писател бил, как познавал митологията, Лувъра, да, архетипите,  Да Винчи код... Бла-бла!

           Какво да го правя? Колкото и искрена да бе неговата клетва пред мен, колкото и обещания да получавах за вярност в момент на откровение, той не можеше без това, той изпитваше жизнена необходимост от любовни преживявания.  Аз трябваше да съм нащрек непрекъснато и да подхранвам чувството му, че може да ме изгуби, единственият начин да съм във владение.

        Нищо не убягваше от полезрението ми. Бабите на масата не можеха и да мечтаят за по-начетен и по-интелигентен мъж от него. Той ги гледаше замечтано, а те си фантазираха как биха му подарили всички свои въздишки и трепети  на следващия круиз в Египет, как биха прекарали съкровено време с него в пълно опиянение и романтика и колко енергия биха почерпили от красивата любовна връзка! Да, но тази енергия принадлежеше на мен. Аз плащах!  

        Алекс бе напълно отдаден на новата си роля. Едната баба го наричаше „Казанова”. Защо ли пък точно с това име? Той пламенно се кълнеше, че всичко е в реда на нещата:

           - Нека да бъдем просто любезни с нашите съседи! – казваше ми той.         

           - Съседки... - уточнявах аз.

          Той имаше горещо сърце, невероятна упоритост, стигаща до инат  и проявяваше просташко отношение към мен, щом започнех да го ревнувам. Говореше на френски с всички на кораба, но не ми превеждаше и дума:

          „Учи, сега е идеалната възможност за теб да научиш френски!”

          Правеше се, че не ме вижда,  даже не обръщаше внимание какво ям и не ми правеше забележка колко ям. Поне едно добро нещо, което в края на краищата завърши зле, наддадох три килограма. Остави бабите, опасността бе тази дебелана! Стигнеше ли се до нова любов, неговата енергия и непредпазливост бе направо смайваща. Той се хвърляше във всяка връзка и към всяка жена, убеден, че тя е най-истинската му любов. Имаше невероятната способност да се влюбва непрестанно, държеше се като хлапак, обличаше се като хлапак, в шорти и тениска и беше такава прелест да гледаш порозовялото му лице и святкащите му сини очи.

          Виждах, че е погълнат изцяло от новата „любов”. Тъй като беше наивен до мозъка на костите си по отношение на жените, аз трябваше да вляза в „action”, което не ми се нравеше, но като негова „майка”, трябваше да го нашляпам.

          Контингентът, който ми се предоставяше като възможност на кораба, се състоеше от няколко прилично облечени мъже, но съпругите им веднага ги дръпнаха настрани и те не смееха да ме погледнат. Гидът не ставаше. Оставаха сервитьорите и продавачите на злато, които пътуваха с подвижното си магазинче на кораба. Започнах да давам на сервитьорите по едно евро бакшиш. Другите не оставяха, но аз - да.  И започнах да изисквам, как това не ми харесва, ама защо този нож, не, не, искам чай, разбира се, че не искам кафе, не, не толкова силен, може ли само гореща вода с лимон... Слугите обичат да ти служат. Те не харесват, ако не им обръщаш внимание. И за всяка малка услуга им се даваше по едно евро. Сервитьорите ме обичаха, аз бях капризна, а те ме боготворяха. Алекс започна да се дразни, те ми се усмихваха в негово присъствие, пипаха ме по ръката, а аз се правех, че не забелязвам. Отношението на слугите започна да го кара да се държи още по-грубо. Държанието и обноските му в леглото станаха, меко казано, първобитни. Значи... беше влюбен... в новата! Уединяваше се, пишеше нещо, сигурно за нея; често ги виждах да пият бира двамата на бара. Аз си лежах горе на палубата, пиех си кафето и четях книги за Египет. Сервитьорите ме обслужваха и се усмихваха  любезно, как ли не, за всяка чаша кафе получаваха по едно евро бакшиш.

          Египет бе слънчев и красив. Корабът си плуваше по Нил. Реката бе като море, зелена и загадъчна, а бреговете бяха хълмисти и кафяви, с оня странен  цвят на непозната земя. Най-дългата река в света бе и най-красивата. Чели сме за тази река, учили сме, че тя е животът за хората в Египет, че реката разделя Египет на две половини -„животът” и „след  живота”. Преди реката излизала от бреговете си всяка година, наводнявайки всичко наоколо. На 19-ти януари, в първия ден на Новата година, според календара им, те хвърляли най-красивото момиче във водите на реката, жертвоприношение в името на култа към Бога на реката, Хапи, който бил почитан като дарител на влагата и  покровител на реколтата. Бил изобразяван с овнешка глава, голям тлъст корем и женска гръд. 

         Надолу по Нил е Луксор, наречен от гърците Тива, град на живите и мъртвите; източният му бряг символизира работата и човешкия живот, а западният - Некропола. В центъра му е  храмът, построен от Аменотеп и Рамзес Втори, посветен на трите Бога - на Бога на вятъра Амун, на жена му Нут, почитана като олицетворение на Космоса и изобразявана като крава, обсипана със звезди и на сина им Хонсу. Към входа на храма води една дълга алея, където 600 големи сфинкса са стояли на стража преди много векове. Пред храма е имало и шест огромни статуи на фараона Рамзес. Днес са останали само две, едната е 15 метров седнал Рамзес, а другата - Рамзес стоящ. Имало е два гранитни обелиска, но Мохамед Али подарил този от дясната страна на храма, на френския крал Луи Филип, та сега този обелиск се намира на площад Конкорд в Париж, ходили сме  там с Алекс.  Ето тук видяхме другия обелиск, а това беше красиво като вечността!       

          След Луксор се качихме пак на кораба, плавайки по Нил. За учудване, на кораба не се усещаше никакво движение или шум. Бе невероятно, бе екзотично! Корабът спираше на пристанища, където слизахме и минавахме по мостика между строените в две редици военни, пазещи кораба с туристи. Отвън ни чакаха файтони и кочияшите подвикваха, защото искаха да ни поразходят за 5 евро. Или се изсипвахме на групи, или се разделяхме, или следвахме гида. Той ни водеше до различни исторически места, говореше, но френски почти не разбирах, особено с  неговия арабски акцент. Алекс бе зает, не ми обръщаше внимание, имаше нова звезда. Аз се сближих с една екскурзоводка и тя ми стана приятелка; пиехме кафе, казваше ми откъде да си купувам по-евтино златни  украшения и сувенири. Седях си до нея в автобуса. Поръчах в един малък магазин златна плочка за дъщеря си Мария с египетските йероглифи, Cute!

          Французите на кораба бяха  радостни, безгрижни, организираха танци всяка вечер, на които моят любим танцуваше само с мен, разбира се, чак толкова не беше смел да обарва пред всички дебеланата, но аз си позволявах да говоря съвсем свободно с французите наоколо и с двете организаторки на забавите; те всички много ми харесваха, бяха мили и възпитани. Канеха ме със „съпруга” на кафе, но той отказваше да идва.

        Ходехме с екскурзоводката по магазинчетата, тя се пазареше заради мен, намаляваше от цената доколкото може, а аз си  купувах сувенири и малки нещица от оникс. Заведоха ни в истинска фабрика за парфюми, където седяхме по диваните и пробвайки парфюмите, пиехме зелен чай!

          Забелязах, че момчетата, които работеха в тези малки магазинчета, ме гледаха с големи,  жадни очи, а персоналът също започна по-яко да ме ухажва. Дали беше от слънцето? Бях си боядисала косата в черно, бях се подстригала като Клеопатра, с бретон и на черта, заради Египет, заради идеята да си имаме фън. Може би им наподобявах Лиз Тейлър по някакъв начин, нали Алекс казваше, че това е така, защото съм имала архетипна физиономия.

          Те започнаха отначало да ме наричат „Принцесата”, а после направо - Клеопатра. О-о! Будех възхищение у арабите и египтяните с големия си бюст и страхотния си задник, който бе като на Венера Капитолийска, както казваше моят любим. Навсякъде предизвиквах възклицания и комплименти. Влизах в ресторант или кафене, а собственикът още от вратата ми  казваше:  ”Толкова сте красива!” и аз като една истинска американка отвръщах с гласа на Мерилин Монро: ”Coffee free!”, кафето безплатно и го получавах. Струваше ми само един влажен поглед, едно малко усилие от моя страна. Мъжете ми се радваха и ме обожаваха с очи.                                                                                                                                          

          Слязохме да посетим гробниците, тази на Рамзес Втори е най-красивата. Не ми хареса, че се гърчехме из проходите, направени не за фараона, а за  туристи. Бяха малки тунели, задушни коридорчета, времето отвън бе страшно горещо. На мен най-много ми хареса гробницата на Тутанкамон, повечето от туристите не влизаха, имаше допълнителна такса от 25 евро, затова необезпокоявана, можах да я разгледам. Открита е от английския археолог Хауърд Картър. Чували ли сте за проклятието на фараоните - за тези, които са починали след посещението си в тази гробница? Не знам дали е имало проклятие, може би е имало, но входовете на гробниците са били намазвани с уран, каза екскурзоводката, защото в тези древни времена  са познавали облъчването, което причинява уранът. Та това е проклятието, ако е имало такова, облъчване от уран!

        Единствено тялото на фараона Тутанкамон, умрял на 19 години, се намира в оригиналната си гробница, която е много малка. Фараонът бил убит и погребан набързо и мумията, която трябвало да бъде обработвана поне 72 дни, не е била консервирана по египетските традиции и е в много лошо състояние. Гробницата му е изпълнена със загадки. На мен ми харесаха маймунките, нарисувани по стените, от които всяка отброяваше по един час. „Помнете, че сме смъртни”, нещо такова е  посланието им, нали??! В алеята на Кралиците, където се снимах като фараонка с тюрбан, Алекс започна малко по малко да ми обръща внимание и дори ме прегърна пред дебеланата.  Така прегърнати, посетихме гробницата на Нефертити, съпругата на Рамзес Втори, която е една от най-добре запазените гробници в Египет. Слязохме от кораба, за да разгледаме град  Едфу, южно от Луксор; гърците го нарекли „градът на Аполон”, защото Бог Хорус,който е почитан тук, те наричали Аполон. Храмът на Хорус се смята за едно от седемте чудеса на света. Това е толкова невероятно преживяване, че не може да се опише, поне аз не мога! Толкова е величествено, дава ти такава енергия, чуваш гласовете на Боговете, мозъкът ти не може да приеме, че всичко това е било направено от човешка ръка и виждаш как Боговете са изразили своята любов към хората.  

          Най-красивият храм е този на Изида, богинята с хилядите имена.  Намира се на острова на Изида, дотам отидохме с лодка. Островът е  живописен, толкова живописен, че ти се иска да останеш там завинаги и да не се връщаш повече. На самия вход на храма има две строги лъвици. Според легендата, сърцето и левият крак на съпруга на Изида - Озирис, били погребани тук. Много ми хареса легендата за Изида. Тя разказва, че Богът на Земята Геб и богинята на Небето Нут родили четири деца - Озирис, Изис (Изида), Сет и Нефтис. Озирис се оженил за сестра си Изида, а Сет, богът на войната, се оженил за другата си сестра Нефтис. Сет (чието име идва, казват от  "Сатана"?), умирал от ревност заради любовта си към Изида, затова се опитал да убие брат си Озирис на сватбата и хвърлил тялото му в Нил.  Изида, която била магьосница, открила и съживила Озирис. Тогава  забременяла от него. Побеснелият Бог Сет хванал Озирис и го накъсал на четиринадесет парчета, разпилял ги из целия Египет, но Изида ги намерила и този път, събрала частите му до една.  Друга легенда казва, че най-мъжествената част от тялото на Озирис Богът Сет бил глътнал  и след като Изида я търсила и не могла да я намери, изведнъж чула гласа на мъжа ù да ù говори от стомаха на Сет, сварила омайно биле, дала го на Сет, изпил го той и изхвърлил от корема си тази най-важна част, а междувременно Изида родила от Озирис сина си Хорус, Аполон,  новият Бог, който пораснал и се явил пред Съвета на Боговете, като доказал, че тронът на Египет му принадлежал. Той извикал на дуел чичо си, за да отмъсти за своя баща.

          „Напомня ми на „Хамлет?” - казах на Алекс.

          „Не, на цар Куку и на Царица Куку, имаме такава приказка в българския  фолклор!”.

           Но Хорус бил млад, не бил толкова силен и чичо му Сет в началото на схватката успял да му изтръгне окото, което станало известно като „Окото на Ра”, а  Хорус си отмъстил, като откъснал най-мъжествената част на своя чичо. Притекла се майката Изида и с магическите си заклинания превърнала Сет в хипопотам и го пуснала в Нил. (Дали го е обичала? Нали е бил неин брат, все пак!)  Хорус си взел обратно окото и го дал на своя баща Озирис да го глътне и да оживее отново. Това се случило преди пет хиляди години.

          Други легенди разказват, че присъединяването на Горен и Долен Египет  било съпроводено от много войни, в които победителите фараони принадлежали към рода „Сокол”, а победените - към рода Сет, покровителя на зверовете, и така започнали да смятат Сет за лош Бог, за Бог на злото, за Сатана.  Хорус, Аполон,  станал новият Бог на Горен и Долен Египет. 

          Изида - майката на Хорус, е най-любимата богиня в Египет. За нея важи „Шарше ла фам”, което преведено в най-добрия смисъл на думата е „Зад всеки силен мъж стои по една силна жена”! Изида е Богинята на Любовта и на магиите, Афродита ли, знам ли, но египтяните ми казаха, че правенето на магии е много сложно нещо и само Изида била толкова велика, че само тя можела да прави магии. Наричана била Великата дама, Кралицата и Божествената. Тя  била магьосница, която правела заклинанията си по определен начин, с определен тон, придружени с определени жестове, изричани в определен час на деня или нощта. 

          Била господарка на вълшебните думи.                                                      

          „Нека кръвта на Изида и магическите сили на Изида и думите на Изида да ни пазят и да стане каквото искам. Искам моят любим да престане да обръща внимание на французойката и да ме гледа в очите!” - шептях аз в празната каюта, молеща се на колене на пода, докато любимият ми флиртуваше с дебеланата. 

            И стана чудо. Моят любим изведнъж се върна в каютата и ме хвърли в леглото, държеше се като че ли никога не се е отделял от полата ми. Бе станал отново сантиментален, нежен и трогателен, невинен като малко момиченце- момченце. Той не си признаваше нищо и не биваше да го питам. Той бе чист като бял ден, бе непоправим лъжец и това си беше негово качество. Лошото беше, че никога не си вадеше поуки от миналото. Живееше си в своя приказен свят на Богове и Богини и всичко останало беше без значение. Искаше нещо и веднага го получаваше. Започна отново да се държи мило и аз веднага, на часа, трябваше да забравя обидата и да се държа, като че ли никога нищо не се бе случило.                                                                                                            

             В Асуан се разхождахме с него из пазара, всички ни гледаха, а младите египтяни се кискаха и дюдюкаха, защото вървяхме прегърнати и се целувахме, което за тях бе сексуална разкрепостеност. Един търговец на платове, където исках да си купя костюм за бала на кораба, започна да се пазари с Алекс, искаше да ме откупи от него за 200 камили. Алекс изревнува:

           - Но това е моята жена! - гледаше той търговеца лошо, макар че не бях, бях му само любовница, но така се чувстваше по-силен.

          Търговецът се чудеше как да ме обара по задника, мерейки парцалите около тялото ми.

            - Глупчо, дай ме за 200 камили, после той ще ти дава  400 камили, за да ме вземеш обратно и да се отърве от мен!

            Алекс не повярва, затова не спечелихме 200 камили, но спечелихме отново любовта.

       Останалата част от екскурзията бе любовна и всичко лошо бе забравено!