Когато пристигнах в Щатите, попаднах в  смесица от националности, коктейл от раси, но на челото на никого  не пишеше кой какъв е, не разбирах езика на тялото им, не познавах манталитета им. Предизвикателството, наречено Америка, ме грабна от първия ден! Правилата от старата Родина тук не важеха, добрите маниери - също! Трябваше да се приспособявам, да се вслушвам в съветите на неудачниците, с които отначало се сблъсках. Много исках да се занимавам с продажба на къщи. С мъжа ми бяхме правили това в България, но той все ми казваше, че от учителка търговец не ставало, затова се бях амбицирала и исках да му докажа обратното. Поръчах си книги за надомно обучение, които пристигнаха по пощата. Отворих първата и на втората страница прочетох, че ако искаш да бъдеш милионер, трябва да се заобиколиш с милионери, ако искаш да продаваш къщи, трябва да  купиш първата за себе си, а ако искаш съвети как да правиш бизнес с недвижими имоти, не трябваше да ги искаш от живеещи под наем хора.

         Запознах се с една българка, обади се да я придружа до компания, която набирала агенти по недвижими имоти. Отидох, явих се на интервюто, одобриха ме и животът ми се преобърна!

          Шефът ми беше на 48, слаб, елегантен и красив. Носеше костюм на   „Giorgio Аrmani ”, вратовръзка „Gucci”, часовник Rolex и обувки на Amadeo Testoni. Говореше добре, усмихваше се любезно, беше точен и дисциплиниран. Миришеше на пари, както казват американците. Стараех се, усещах невероятна възможност да променя съдбата си. Четях, пишех домашни, бях се превърнала в студентка първокурсничка. Ходех всеки ден, изпълнявах най-добросъвестно floor time, дежурството си. Веднъж той се спря до чина ми, държейки  чаша вода в ръка, погледна ме и ме попита:

        - Виждам, че много се стараеш. Усещам, че искаш да успееш. Трябва ти малко помощ. Искаш ли да станеш “rich and famous”, богата и известна? - и ме гледаше със сините си стъклени очи.

         - Да, искам! - плахо се усмихнах аз.

        Така започнах лекциите си при моя учител, ментор и съветник, при когото останах на работа цели единадесет години. Лекциите продължиха през всичките тези години, в началото ежедневно, по един час на ден веднага след като обядвахме, после бяха от време на време, но ние дишахме един въздух, „живеехме„ в офиса, бяхме женени за бизнеса си. Аз изцяло се промених под негово влияние и станах това, което исках да бъда - богата и известна. Бяхме заедно с него, през годините, рамо до рамо, бях най-добрата му ученичка.

            - Защо искаш да станеш богата и известна? - попита ме той още на първата лекция, -  а сам ми беше предложил това.

           - Защото не искам да работя, искам да пътувам, да обиколя света и да пиша книги! - отговорих му искрено.

           - Повечето хора искат лесен живот, затова искат да забогатеят, за да не работят, искат много пари, за да ги харчат. Но малко от тях успяват да забогатеят. Повечето и след 10, 20 или 30 години работят на същото място, не са направили нищо, не са променили нищо в живота си, и не са забогатели. Те се наричат фантазьори, тоест те фантазират как да забогатеят. Забогатяването или притежаването на много пари, освен ако не са получени от наследство, е свързано с много работа, с много дисциплина, с много риск, а когато се научиш да правиш пари, това толкова ще ти харесва, че никога няма да се пенсионираш! Ще останеш в бизнеса до последния си миг.

           Не му вярвах. Та нима беше луд? Вземах парите и веднага тръгвах по света, щях да посетя всички екзотични места - да отида и в Азия, и в Египет, на пирамидите.

          - Има три начина за изкарване на пари по честен път.

          - Кои са те? - питах аз и записвах всяка дума в тетрадката.

          - Първият е,  когато работиш за работодател, от девет до пет, даваш труда си, времето си и получаваш нарежданията си от него, изпълнявайки всичко, което той иска, като срещу това получаваш възнаграждението си, определено от него. Нямаш контрол върху дейността, която извършваш, изпадаш в пълна зависимост. Заплатата, която получаваш, стига колкото да си платиш сметките. Не можеш да спестиш пари, трудно отделяш и за ваканциите със семейството си, би искал, но не можеш да пратиш децата си да учат в скъпи колежи. Зависиш изцяло от този работодател и ако те уволни или  те съкрати, ти оставаш на улицата. Нямаш никаква сигурност.

           Вторият начин е, когато работиш за себе си, имаш собствен бизнес, влагаш много труд, много време, а парите, които изкарваш, стигат за плащане на сметките, да, можеш и да пратиш и децата си в скъпи колежи, дори можеш да спестиш малко пари, но нямаш пари за ваканциите със семейството си и нямаш и лично време.

          Третият начин е, когато други хора работят за тебе, тогава ще имаш свобода, пари, спестявания, ще разполагаш с личното си време, ще вземаш решения сам, ще контролираш живота и съдбата си. Ще имаш всичко, което поискаш.

          - Тогава искам третия начин! - казах уверено.

          - Трябва първо да се научиш да пълзиш, после да ходиш и най-накрая да тичаш! - каза шефът. - Това ще се случи после, сега още е рано! Сега още си в период на пълзене. Когато дойде този момент, да можеш да тичаш, тогава ще  можеш да имаш достатъчно пари и ще правиш неща, които не би могла да правиш, без да имаш пари - ще можеш да помагаш на хората, ще отваряш нови работни позиции, ще мислиш за заплатите им, за застраховките им, за колежите на децата им.

          Богатите хора са добри хора, запомни го!

          При шефа ми работеше неговият партньор от Полша, Сам Ковачки, продаваше големи къщи на богати американци. Исках и аз да продавам такива. Казваше, че не ми е дошло времето.

          - Богатите говорят и мислят по различен начин,  разликата между бедните и богатите е в начина на мислене! - казваше Сам.

          - Кога ще бъда готова за това! Искам да правя пари, много пари! - настоявах аз.

          Сърдех се, бързах, нямах време.

         - Когато дойде моментът, сама ще го усетиш. Рано е.

          Дразнех се, защо да беше рано, какво толкова ми липсваше? Бях млада, всички казваха, че съм красавица, можех да говоря добре, бях забавна, имах класа... Защо?

         След седем години, когато наистина дойде моментът, разбрах защо и какво ми е липсвало някога. Тогава направих първите пари.  Така, както пишеше в книгите. Работех само в една насока,  давах всичко, на което бях способна и ми отне точно седем години. Без да съм богата, не можех да продавам на богаташи. Милионерите веднага разпознаваха другите. 

          - След като си отговори на въпроса защо искаш да станеш богата, нека да помислим как можеш да станеш богата? Кое е първото, с което трябва да започнеш? - попита ме шефът.

          - Банково дело, финанси, да ходя на училище... курсове... - виждах неодобрителната му физиономия и гадаех отговорите.

          - Не, трябва да станеш организирана! Ако не промениш начина си на живот, нищо няма да се получи. Започни с офиса си, изчисти всичко, което не ти е нужно! Най-бързо се натрупва хартия за отпадъци. Започни оттам! Всяка седмица отделяй по един цял ден за чистене на офиса си! Въведи в ред папките си! Сложи етикети, подреди ги по цветове! Нека да можеш много  бързо да ги намираш, да знаеш наизуст къде са документите, които ти трябват, за да не губиш време за това!

          Послушах го, погледнах към офиса му, десетината моливи в чашата бяха толкова остри, че приличаха на войници с щикове, а химикалките стояха изправени като копия, готови за бой  или по-скоро за писане на чекове, а кутията за пури бе елегантно поставена встрани, почти небрежно, един елемент на малък лукс, но нямаше нищо излишно по бюрото му. Той не пушеше. Дневникът му беше отворен на съответната дата.

         - Ще започнеш да си водиш дневник  всеки ден и ще записваш всичко! Така ще се научиш да го правиш години напред, това ще ти стане навик и няма да можеш да го промениш! - той беше проследил погледа ми - Защо, според теб, е по-добре да пишеш на ръка, отколкото да печаташ на машина или на компютър?

         - Защото мога да проявя повече творчество, когато пиша на ръка - отговорих аз.

          Отговорът като че ли му хареса.

           - Да, но има и други причини, опитай се да потърсиш отговорите сама!

           Остана ми навика за много години напред да записвам всичко  в дневника си. Дневникът беше документ и доказателство, наръчник и памет, моето второ аз. Купувах си дневниците за бизнесмени на Franklin Covey, в които вечер пишех задачите си, а сутрин отново четях същите тези задачи, записвах всичко много старателно. Писането на ръка, връзката ми с хартията ме правеше по-интуитивна, виждах пред себе си своя ден, разпределен по часове, можех отблизо да следя мислите си, подредени в редица, идеите ми бяха пред мен, разстлани като на длан, организирани, както бе започнал да се подрежда бавно и постепенно и животът ми!

          Започнах като шефа си да чистя два пъти в годината основно къщата си. Почиствах дома си, изхвърлях ненужното, пречиствах и душата си. Изхвърлях непотребните вещи, занасях седем чувала дрехи и ги оставях в магазините за бедни „Good Will”, купувах нови, подменях или сменях интериора, купувах нови покривки, завеси, спалньо бельо, разменях местата на мебелите, ако не можех да купя нови. Събирах всички паднали монети по пода и ги слагах в стъклен буркан с надпис “Money”. Никога не отминавах намерена малка монета на улицата, преди ме беше срам да я вдигна от земята.

          - Искам да ми покажеш портмонето си! - каза шефът един ден.

          - Нямам много пари - смутих се и се изчервих, не бях се научила още да говоря свободно за финансовото си състояние. Не знаех защо искаше да прегледа съдържанието на портмонето ми. Слушах го винаги за всичко, подчинявах се на заповедите му, затова отворих портмонето си и му го подадох!

         - Изразът „нямам пари” означава „аз съм бедна!”, а това дали си беден или богат е усещане, то е чувство, то е продукт на мозъка. Добре е този израз да изчезне от речника ти. Иначе няма да забогатееш. Чувството ти за бедност няма да ти позволи да се развиеш по правилния път. Можеш да го заместиш с друг израз: „имам финансови затруднения”, „имам временна липса на кеш”, „имам кредит карта, без кеш съм в момента!”. Глаголът „имам” дава силно усещане. Отнасяй се към парите си с уважение, банкнотите трябва да са подредени една зад друга в портмонето ти, никога не ги дръж сгънати или на кълбо в джоба си. Парите са енергия, трябва внимателно да се отнасяш с тях. Много е важно също от кого вземаш пари и на кого даваш пари! Даваш ли пари назаем? - попита ме той, гледайки ме право в очите.

          - Да, нали имам приятели, те ми дават назаем и аз им помагам, когато мога -  той ме подлагаше на такива гатанки.

          Замислих се. Помагах да всеки имигрант със съвети, информация, карах ги с колата си до болницата, помагах им да си вземат социален номер, водех ги да си вземат изпита за шофьорска книжка.

          Едно момче ми се обади по телефона, нощуваше в българската черква в Ню Йорк, беше току-що дошъл, поиска ми пари, пратих му 200 долара, макар тогава още да  не изкарвах много пари. Но той така ми се молеше, че ми стана тъжно... След години бях на негов концерт, беше станал известен музикант, беше довел да му акомпанира някаква европейка, след концерта се приближих и се представих, мислех, че ще се зарадва; на мен ми беше драго да го видя, а на него му стана неудобно, не ми благодари, не ми върна парите, макар 200 долара и тогава все още да бяха 200 долара.

           - Добре, давай пари назаем, това са твои решения, но е добре да даваш толкова, колкото можеш да подариш. Ако някой няма пари днес и ти си единственото му спасение в целия свят и ти си последната инстанция, от която може да вземе пари назаем, как си сигурна, че утре ще намери пари, за да ти ги върне?

          - Защото сме приятели, защото е обещал.

          - Приятелството и парите са различни неща. В този свят хората се делят на две основни категории, winners and losers, преуспели и неудачници. Заобикаляй се само с преуспели  хора, те мислят позитивно, винаги ще научиш нещо полезно. Неудачниците са обикновено много забавни, стават за компания, ако имаш време за пилеене, но иначе са като изстреляна гилза, нищо не става от тях. Пази се от такива хора, само могат да ти навредят!

           - В моята страна ме учат да помагам на бедните и болните, на старите хора и малките деца.

          - В тази страна запомни, че първо трябва да помагаш на себе си и на децата си и ако имаш две ризи, тогава дай едната на бедния, но ако имаш само една? Какво тогава? Направи себе си богата, тогава другите! Не слушай проблемите им, не слушай оплакванията им, това е негативна енергия, която влиза през ушите ти. Не им обръщай внимание! Помагай само тогава, когато наистина искрено дойдат да те помолят за това, когато се увериш, че са готови да получат твоята помощ. Защото ако не са готови, няма да знаят какво да правят със свободата си, а когато ги спасиш от проблемите им, няма да знаят какво да правят в новата ситуация. Те не са свикнали да живеят без проблеми. И... ще те намразят. Нито едно добро дело не е останало ненаказано, нали? 

             - Защо парите в света не бъдат разпределени по равно между всички хора? Така няма да има бедни и богати и всички ще бъдат щастливи? - попитах го.

            - Дори да се осъществи тази хипотетична идея, парите много скоро пак ще отидат при богатите, защото парите са следствие от процеса за правене на пари. Парите не са банкноти или злато, те са носител на информация и енергия. Парите са онова възнаграждение, което получаваме от процеса на правене на пари. Богатите, тези, които сами са направили парите си, а не тези, които са спечелели от тотото или са ги получили от наследство, знаят как да правят пари. Знаят и как да правят мениджмънт на парите си. Тези, които никога не са правили пари, дори да получат много пари, рано или късно ще ги загубят!

            Той винаги беше прав. Четох, че тези, които са спечелили на лотария, още в първата година губят парите си, една дама ги беше изгубила на машините в Атлантик сити, друг пък бил купил с братята си магазин за коли и загубил всичко след пет години, четох тъжни истории за такива, изгубили ги по разводи и адвокати; никой от тях не се беше научил на една проста дума: ”Не!” Купуваха къщи и коли, пътуваха и банкрутираха. Този, който не беше направил парите си сам, не можеше да ги запази.

           - Каква е разликата между бедните и богатите? - питаше шефът.

           - Сам каза, че разликата е в мисленето - казах аз.

           - Да, точно така, милионерът мисли big, на едро, за големи планове и проекти, а неудачникът мисли small, на дребно. Бедните хора много обичат да говорят за стрес и затова сами си го създават. Те винаги major on minus, обръщат внимание на дребни неща, фокусират се върху дребните малки проблеми, това е, което ги стресира и обърква и води до понижаване на енергията им. Ние с теб двамата, обратно, не можем да живеем без стрес, защото това ни мотивира, нали? Определено количество  стрес винаги е необходим, за да ни мотивира в бизнеса. Много често срещана ситуация в живота на хората, която води до стрес, е липсата на пари. Ти какво правиш,  когато свършиш парите си? Изпадаш ли в стрес? Или напротив, заемаш се с пълна сила да работиш, да правиш бизнес, да правиш пари. Това не е ли мотивация за изкарване на още повече пари?

         Замислих се върху думите на шефа, защото много обичах да пазарувам. Много обичах да харча пари. Това се казваше shopping obsession, така както мъжете на всеки три минути си мислят за секс, така аз, на всеки три минути си мислех за обувки, чанти, шапки, бижута, без значение какво точно - за всичко красиво и вълнуващо, което можеше да се купи с пари. След като отидех на шопинг и  накупех онова, което ми харесваше, и изхарчех всичките си пари, всичкия си наличен кеш, който носех със себе си, тогава  настъпваше така наречения buyer’s remorse, емоционално състояние, при което аз, купувачът, съжалявах за покупката си. Тогава, точно в този миг, когато бях изхарчила всичкия кеш и всичките гадни банкноти,  покрити с толкова много бактерии, от които се бях отървала, тогава настъпваше оня момент на отрезвяване, който водеше до твърдото ми решение  да се променя, да започна да пестя, но в този момент първо трябваше да се заема отново с правенето на пари! 

         Съпругата на шефа, Шер, донесе много красиви картини, поставихме ги по стените на офиса. Бяха от Карибите, от Пирамидите в Мексико, от Пирамидите в Египет. Офисът стана по-светъл, синьото преобладаваше. Океанската вода проникваше в мозъка ми, красотата ме караше да се чувствам част от пейзажа,  да се чувствам богата и свободна - както беше казал Чарли Чаплин - „лукс и свобода”.

          - Взирай се в пейзажите, - казваше шефът, - мечтай как ще посетиш тези места с парите, които ще направиш сама.

          Радвах се, гледах и си мечтаех как пуша пура в Мексико, как снимам пирамидата в Гиза, как се къпя в Карибско море, и... всичко това се случи, точно както го бях проектирала в съзнанието си през онези гладни години. По-късно успях да посетя и да разгледам гробниците и пирамидите в Египет, прекарах една страхотна ваканция на полуостров Юкатан в Мексико, успях да обиколя земното кълбо.  

          В България бях учила, че скромността краси човека и когато говорех с някого, не трябваше да го гледам в очите и затова навеждах срамежливо глава. Шефът ме учеше да гледам право в очите, директно, без да мигна, докато другият отместеше поглед. Силата на погледа, това бе златна техника и се учеше.

          - Ако не гледаш в очите, криеш и спотайваш нещо! – казваше той - Ако гледаш вдясно, значи лъжеш, ако мигаш, значи лъжеш, научи се да отместваш погледа си вляво!

          Убедих се, че е така. Научих се да владея погледа си, да гледам право в очите, в упор, без грам колебание в погледа, научих се да казвам истината с поглед и само истината:

          - Ако не искам да дам информация, но не искам и да лъжа, тогава какво правя? Ако искат хората да знаят нещо, което не искам да им кажа, какъв отговор да им дам? - питах аз.

          - Купи си време и кажи: ”Let me think about it! That is  a very good question!”, Нека да помисля, ах, това е много добър въпрос! И се усмихвай с брилянтна усмивка!

            Усмивката е много важна за американците. Учителите се усмихваха по един начин, продавачите в магазина - по друг, президентът се усмихваше по президентски, аз трябваше да се усмихвам като бизнес дама. Бизнесмените се усмихват с широко отворена уста, показват всичките си бели зъби, стискат ви ръката с двете си ръце и ви гледат в очите. Научих се да се усмихвам - стоях пред огледалото по 15 минути и се усмихвах, като внимавах усмивката ми да е в синхрон с усмивката на очите ми.                                                 

       Така се научих да харесвам лицето си, усмихвах се на това лице сутрин в огледалото, пращах му въздушна целувка и благодарях на Бога, че ме беше направил красавица. Никакво униние, никаква депресия! След време ходих на лекция на Тони Робинс, който казваше, че „хората нямат депресия, а симулират депресия".                                                                                                                                                            

-         No more stray cats and dogs! Никакви бездомни кучета и котки днес! - казваше шефът вместо „добро утро”.

-         Заставаше в рамката на вратата ми и се усмихваше: „Никакви бездомни кучета и котки днес!” Но кой да слуша!

          Звънваше по телефона първият българин и аз тръгвах on mission, на  мисия - детето му да запишем в училище, хляб да си купи, да отидем до болницата, понеже нямаше кола...                                                                                                                    

          Докато един ден се стигна до една много тъжна история. Започна да звъни в офиса ми някакъв изпаднал българин, Ники се казваше, искаше да му преведа документите от български на английски за интервюто пред Имигрейшъна.

           - Елате в офиса! - предложих. С простите хора винаги се говори на „Ви”. Само така можеш да ги държиш на дистанция.

          - Какъв офис, имам две малки деца, на пет години, няма на кого да ги оставя, глухонеми са, не мога да дойда!

          - Добре, донесете документите до офиса, елате с колата си или пратете някой ваш приятел да ги донесе! 

          - Момиче, не разбираш ли, откраднаха ми колата, не мога да дойда, не мога да оставя децата си сами, а и такива документи на кого да ги дам, нали ти казвам, че са за Имигрейшъна, ти сърце нямаш ли, деца нямаш ли?

          Аз вместо да кажа „съжалявам, но си забравих сърцето в хладилника”, аз се разчувствах, не бях виждала децата си повече от три години, трепна ми сърцето, деца бяха това, малки и  глухонеми, затова подкарах колата до мазния блок, в който живееше българинът с още черни, бели и червени хора. На улицата бяха паркирани една след друга като консервени кутии в кашон стари, смачкани и евтини коли. Значи повечето от обитателите бяха на социална издръжка и стояха по домовете, бяха безработни, иначе улицата щеше да е изпразнена откъм коли и щеше да има много свободни паркинг места. Изчаках Ники да слезе на улицата, беше среден на ръст, набит, с кафяво кожено яке и пушеше цигара...

          - Виж, няма къде да паркирам, няма да се кача, донеси ми нещата си за превод! - казах аз.

          В това време от входа излезе един българин, когото познавах, извади колата си и ми предложи да паркирам на неговото място. Интуицията ми работеше, нещо отвътре ме караше да не се качвам,  и винаги когато не слушах интуицията си, грешах, и най-вече когато не слушах шефа си. 

          Влязох в апартамента, огледах се, нямаше и следа от деца. Поисках документите за превод, той настояваше да седна - отказах, поиска да ми сипе алкохол - отказах; взех документите, погледнах ги, бяха вече преведени, подпечатани, децата бяха заедно с баща си на молбата пред Имигрейшъна, но бяха на 25 години, не на 5, и не живееха с него, а на друг адрес. Ядосах се и тръгнах към вратата, но това, което последва, бе трудно за описание. Ники грабна един стол и ме цапна с него по главата. Аз се сепнах, болката ме отрезви, обърнах се изненадана и започнах да се браня. Скочих до масата, която поставих между нас. Слава богу, че бях силна, бях по-висока от него на ръст, но той започна да обикаля масата и ме дебнеше, за да ме повали с удар. Масата бе станала моята барикада. В десния си юмрук стискаше бокс, а в левия - нож. Аз се разпищях, държах се здраво на краката си и се бранех от ударите. Прозорците бяха отворени, съседите чуха, дойде полиция, озовах се в болницата, изплашена до смърт. Ники бе отведен в ареста. Лежах в леглото, броях синините по тялото си и плачех.

            Шефът ми пак ми помогна. Той бе моят ангел-хранител в Америка.

            - Everything is for a reason, всяко нещо си има причина! – каза той. - Дано да разбереш, че колкото по-малко време отделяш на непознати, само защото някой ти е звъннал, толкова пò ще съхраниш и себе си и достойнството си. Само в армията последната команда е първа за изпълнение, в живота последната заповед е на последно място, не може да скочиш и да хукнеш да спасяваш непознати, трябва да се научиш да спасяваш първо себе си!

        - Сър, ние сме имигранти в чужда държава, ние трябва да си помагаме! - плачех аз.

        - Не обвинявай никого за това, което се случи. Обвинявай себе си! Научи се да се пазиш! Най-вече пази гърба си! Не се занимавай с desperate people, с изпаднали хора, нищо добро няма да ти се случи, пари няма да направиш, ще си изхарчиш енергията и благодарност няма да получиш.

         - Сър, беше ми мъчно за тези деца, мислех, че са глухонеми, всичко се оказа лъжа. Как можех да допусна, че ще ми се случи?

         - Дори най-ангелските физиономии могат да крият човек с лоши мисли, а ти не си видяла този човек в лице, само сте говорили по телефона? Само защото бил от твоята страна, затова си тръгнала да го спасяваш. Наивно е. Внимавай, красивите жени са прицел за лошите мъже, а пък жените хич не ги обичат.

           - Винаги съм била наивна. Как да се пазя?

           - Ще ти кажа най-приятелски, не се срещай с непознати никъде другаде, освен в офиса си. Не пий на една маса с тях, не яж на една маса с тях и не дай си боже, не пуши с тях! Защото те ще почнат да си мислят, че си като тях и че си им равна. Хората винаги искат да приличат на някого, искат да следват примера на успешните. Накарай ги да повярват, че си друга, че си различна, ще искат да станат като тебе, нека да си мислят, че могат да имат това, което ти имаш, давай им съвети, помагай им с думи, но винаги поставяй дистанция между тях и себе си!     

          После продължи:

           - Правилото за тебе е - не ходи на гости, не ходи в къщите им, те трябва да идват при тебе. Кани ги на чаша кафе, прави малки сметки в   ресторантите, винаги плащай ти и оставяй големи бакшиши. Това се запомня!

           -  Сър, никога не ми стигат парите. Как да се справям с това?               

           -  Дали правиш 2 000 на месец или 20 000 на месец е едно и също. Двадесет и пет процента от тези пари трябва да спестяваш. Задължително! Другите 75 % трябва да ги разпределяш на три равни части: една четвърт (25%) от тази сума да отива за жилището - за погасяване на наема или за кредита към банката, една четвърт да отива за храна, дрехи и всички други разходи на семейството, другата една четвърт да отива за ваканции и забавления, ресторанти, театър, опера, културни занимания, членуване в клуб, членство в голф клуб... дарения по черкви и институции.

         След два месеца животът ми се промени, всичко това се  дължеше на малката сива тетрадка, в която вечер внимателно попълвах графите, в които пишех разходите за  бензин или разходите за храна или попълвах таблиците със сметките за ток, вода,  и т.н. 

             Същото съотношение важеше за бизнеса и лично време. Месецът беше от четири седмици. Три седмици работехме, една седмица пътувахме из Щатите, на всеки три седмици имахме задължително промяна на мястото и средата - трябваше да заредим батериите си.

            Научих се да работя по 14-17 часа на ден, без да се изморявам. Нещо като медитация. Влизах в работния ден с ясната мисъл, че ме чакаше още един ден, изпълнен с невероятни преживявания. И запазвах тази наслада през целия ден, не чувствах умора, не чувствах напрежение, не ме болеше глава, дори зъб не ме болеше. 

          - Ти имаш едно невероятно качество, лицето ти е чисто и красиво, то е poker’s face, външно нищо не издава, никой не може да те чете, само аз мога да те чета и то по очите. Имаш една страхотна преднина пред всички американци. Ти можеш да ползваш the advantage of the disadvantage, т.е. можеш да извличаш изгода от неблагоприятното положение, в което се намираш. Ти си имигрантка и играй този театър, засилвай акцента си, прави се на глупава, и без това повечето американци си мислят, че всички хора с акцент са глупави. Няма нищо по-ценно от това да те мислят за глупак. Ти винаги можеш да минеш с този номер, ти си чужденка, всичко ще ти простят. Каквото и да кажеш, ще ти простят, каквато и грешка да направиш, ще ти простят. Това е твоят game plan, номерът в живота ти!

        Той винаги се оказваше прав и аз го слушах. Гледах филма „Коломбо” по поръчка на шефа. Главният герой на Питър Фолк беше най-добрият salesperson. Във филма той питаше, пак се връщаше, уж забравил нещо, и все не можеше да разбере. Всички го мислеха за глупак. Аз правех нещо подобно. На много важна среща, когато бях приклещена да дам отговор, който не можех да дам в момента, или исках да си купя малко време, „без да искам” заливах кафето върху роклята си, изписквах високо или се закашлях много, ако не исках да пострада роклята ми, зависеше колко бях платила за нея. Или се „задавях” и трябваше веднага да отида до тоалетната. Нямаше значение какво си мислеха хората около мен, важното бе, че сделката беше спасена за момента, а това бе най-важното. 

          - И винаги казвай в затруднена ситуация: ”Може ли да го обсъдя с шефа си” или „Може ли да говоря с адвоката си?” - дори да си сама президент на корпорацията си и свой собствен шеф. Или: ”Може ли да попитам мъжа си?” - дори да нямаш такъв.

         Хората, когато видеха някого за първи път, си съставяха винаги негативно мнение. Съставяха си лошо мнение за всички, които не познаваха, а най-вече за тези, които инстинктивно усещаха, че са различни от тях - българите бяха особено негативни. 

            - Don’t assume, не си прави предварително заключение за хората. Българите са като другите. Бъди мила и забавна! Помни, че всеки иска да е богат. Дай им този шанс!