- Мамо, искам да поговорим. – Каза задъхано петгодишният ми син. – Ама, сериозно. Искам да те попитам някои неща, на които вярвам, че ще получа отговор.
Усмихнах се, поглеждайки в огледалото на колата и се учудих колко бързо растеше малката ми душица.
- Разбира се, че ще опитам да ти дам най-всевъзможни варианти, за да разясним отговорите на въпросите ти, но ще почака малко. Сега, когато карам, не е възможно да проведем сериозен разговор, защото вниманието ми е привлечено от движението. – погледнах пак в огледалото и видях намусеното му лице. Търпението за малкото ми съкровище беше сякаш наказание. За да оправя малко настроението, му казах. – Ти, ако искаш, измисли първия си въпрос и аз ще помисля, докато се приберем, за отговора му.
- Но аз имам само един и той е вече тук... - показа с пръстче устните си и добави. - ... Да ти го кажа ли.
- Кажи, и без това вече пристигнахме.
- Защо Леонида ме удари в коремчето вчера, а днес Нико ме бутна, нали са ми приятели? Така ли правят приятелите ...