СЕСТРИТЕ,  КОИТО ОТИДОХА В СТРАНАТА НА ЗАБРАВАТА

Или КАК ЛЮБОВТА И СИНОВНАТА ОБИЧ ПОБЕЖДАВАТ ВИНАГИ

 В един малък и красив град живееше един мъж с двете си дъщери. Нямаше жена и всички мислеха, че е починала преди няколко години , може би малко след като се беше родила по-малката сестра. Мъжът работеше много, по цял ден беше извън къщи, на една, а после и на друга работа. Стараеше се нищо да не липсва на дъщерите му , а те, на свой ред, се опитваха да домакинстват колкото могат, но все още бяха невръстни и неопитни. Понякога си говореха двете колко по- хубаво щеше да е, ако майка им можеше да се върне и да заживее отново с тях. Когато попитаха баща си къде е тя, той им разказа следното:

-Когато бях много млад, обичах често да бродя с раница из планината и вечер замръквах там, далеч от хижите и планинските селца. Тогава изваждах спалния си чувал, слагах го под някое голямо дърво и преспивах на открито. Да знаете колко е хубаво да се спи в гората! Въздухът е чист, хладен, мирише на треви и билки, а птичките пеят цяла нощ. Замлъкват само, ако се обади бухал или излае лисица, но после пак започват...Една нощ, тъкмо бях заспал, когато се събудих от конски тропот и пръхтене. Отворих очи и на светлината на пълната луна видях стадо прекрасни коне с дълги гриви да пасат на поляната. Изведнъж се появи чудно красива девойка, метна се на гърба на един от тях, извика им нещо, те препуснаха и изведнъж изчезнаха. Разтърках си очите и разбрах,че не съм сънувал.

   На другия ден разпитах хората, които живееха наоколо дали са виждали необикновеното ергеле с прекрасната девойка, но никой нищо не можеше да ми каже. Оттогава нямах покой, постоянно мислех за нея, всяка вечер спях на поляната, по- точно, будувах, за да не я изпусна. Но тя повече не се появи чак до следващото пълнолуние. Тогава тихомълком се промъкнах и се метнах на гърба на един кон. Бях твърдо решил да открия къде отиват конете и чудната им ездачка. Не мога да ви опиша какво направи конят, за да ме хвърли, скача, рита, но аз се държах здраво за гривата му и най- накрая той се предаде и препусна напред. Не мога да кажа колко яздих, нито откъде минах, конят препускаше толкова бързо, че всичко наоколо се размазваше от скоростта.

  Изведнъж се закова на място. Погледнах пред себе си и видях най- прекрасното място на света. Високи планини със сини върхове, на места с белоснежни калпаци, зелени ливади с тучна трева, в далечината неизбродни ниви със златни класове, река с бистра вода, която се изсипваше от водопад, чийто начало се губеше в небето, килим от пъстри цветя на бреговете й...Тогава чух глас:

- Какво става, Родопея? Защо конете не влизат в яхъра?  Да не би да са останали гладни, или вълци са ги изплашили в Долната земя? Казах ти да не ги водиш там, но ти изобщо вече не ме слушаш!

- Не,татко, нищо не им се е случило, нито вълци са ги нападнали, нито пепелянки са ги ухапали! Колкото до това, че ги заведох в Долната земя, ти самият знаеш, че ако не пасат там един път месечно от нестинарското биле, ще се разболеят и няма да могат да минават през огън и вода! Нещо друго се е случило и аз скоро ще разбера!

  През това време аз се опитвах да се скрия зад гривата на коня, почти легнах между животните, но момичето не се отказа. Обикаляше от кон на кон,потупваше ги по гърба и един по един ги вкарваше в яхъра. Когато стигна до мене, аз вече бях решил да се покажа, пък каквото ще да става! Нали заради нея бях отишъл там!

- Кой си ти, страннико?- попита Родопея.- И как се осмели да яздиш конете на забравата? Знаеш ли сега какво ще ти се случи?

- Виновен съм, красива Родопея, наистина постъпих глупаво! Но откакто те видях, не мога нито да спя, нито да се храня, зарязах и работата си и мисля само как да те видя!

- Наистина си бил голям глупак! Знаеш ли, че сега не можеш да си тръгнеш обратно преди следващото пълнолуние? А ако те открие баща ми, съвсем ще го загазиш. Той ще ти отнеме паметта и няма да знаеш нито кой си, нито откъде идваш. Затова ще те скрия в яхъра при конете и когато мога, ще ти нося храна. А ако не успея, можеш да издоиш някоя кобила и да изпиеш млякото. Когато луната стане пак пълна, ще те изведа оттук и ще те оставя в твоята страна.

  Цял лунен месец живях в яхъра при конете, станах приятел с тях, а малките кончета постоянно ме търсеха да си играят с мене. Изглежда ме смятаха за техен брат, защото пиех от млякото на майките им. Родопея идваше всяка вечер и ми носеше храна- ту парче баница, ту печени картофи, ту паничка боб. Постепенно се сближихме и с нея, аз й разказах за себе си и признах, че много я обичам и искам да ми стане жена. Бях намерил едно чукче и изковах от една подкова годежен пръстен, който сложих на ръката й. Тя се изчерви,но не го свали, само наведе очи и промълви:

-И аз те обикнах, Янко! Готова съм да стана твоя жена, да ти родя деца и да се грижа за тях и къщата. Но ако баща ми научи, ще изтрие и моята памет и няма изобщо да си спомням за тебе. Няма да ме пуска да ходя с конете на Долната земя и никога повече няма да те видя! Затова ще изляза сега, след два дни, когато е пълнолунието, ще тръгна с тебе и ще се оженим. Той няма да ни намери никога, ако ние самите забравим пътя до тук.

 И така двамата избягахме тук и се оженихме, а после се родихте вие. Майка ви носеше едно шише с отвара, която трябваше да изпием и двамата, за да забравим пътя към нейния предишен дом. Само че аз постъпих неразумно. Казах й, че съм изпил моята част, а всъщност я излях на земята. Не исках да забравя прекрасната страна и чудното стадо коне. И един ден, когато вече ти, Диляна, беше на осем година, а сестра ти Иглика на две, се събудих отново от тропот на копита и цвилене на жребец. Още неразсънен, протегнах ръка, но на мястото, където спеше майка ви, нямаше никой. Погледнах през прозореца и видях един бял кон със сребърна грива, който я отнасяше на гърба си. Напипах нещо до възглавницата си. Беше стъкленица с бистра течност. И изведнъж чух гласа й, сякаш шепнеше на ухото ми:

„Скъпи мъжо, защо отново беше толкова неразумен? Не изпи отварата и баща ми ни откри и изпрати Сребърния жребец да ме отвлече. В тая стъкленица съм събрала сълзите, които пролях, когато се разделях с тебе и децата ни. Ако някога тръгнеш да ме търсиш, те ще ти помогнат! Сбогом, Янко и дано се видим някога!“ Това е всичко, мили мои, няма я вашата майчица и никога няма да се върне! Паметта й вече е изтрита и тя не си спомня нито за вас,  нито за мене,нито за тая земя...Само сълзите й останаха. Пазя ги като зеницата на окото си, но не зная как могат да ни помогнат.

   Така завърши разказа си злочестият баща, но момичетата изобщо не можеха да се примирят, че никога няма да видят майка си. Когато разказаха на приятелките си как тя е била отвлечена от коня на забравата, а те на свой ред го споделиха с родителите си, възрастните замислено поклатиха глави:

- Горкият Янко! Не смее да каже на дъщерите си, че майка им е мъртва и затова им разказва тия небивалици!

- Ако е мъртва, ние защо не сме разбрали, не е имало погребение и няма гроб! Минаха вече шест години откакто е изчезнала,а нищо...-възрази една жена.

- Права си, Василена, наистина няма гроб. Ами ако просто ги е изоставила?

- Неее, аз си я спомням много добре, беше мила жена и много се грижеше за семейството си! Не е възможно да е избягала, сигурно наистина е отвлечена, но не от кон, а от разбойници.

   През това време Диляна упорито разпитваше баща си къде точно са пасли Конете на забравата, но той почти не помнеше мястото. Един път казваше едно, друг път друго, съвсем различно. Докато един ден в градчето не спря стар билкар. Продаваше билки и чайове и хората се трупаха около него, за да си купят и да се лекуват с тях, когато се разболеят. И Диляна се завъртя наоколо и изведнъж видя надпис “Нестинарска билка“ на един пакет.

- Извинете,господине, тази билка откъде сте я набрали? Чух за едно място, където пасли чудни коне, там виреела,казват...

- Да, момичето ми, съвсем скоро, по време на пълнолунието набрах един сноп, но сигурно пак ще се наложи да отида, защото е много лековита и помага за тежки болести. А на тебе защо ти е?

- Ами аз така питам, една съседка ми каза много неща за билките, че да науча и за нея...А къде е тая поляна, може ли да ми кажете?  Баща ни много работи, но трудно ни изхранва, ако отида и набера малко билки, ще помогна на семейството ни...

  Билкарят се поколеба, но момичето изглеждаше направо отчаяно и затова взе един въглен и начерта пътя до поляната на големия крайпътен камък. Диляна благодари и после дълго гледа камъка, докато запомни всичко начертано на него.

   Настъпи пълнолунието и тя тихо се измъкна от леглото и тръгна към поляната с вълшебните коне. Смяташе да яхне един от тях и така да се добере до Страната на Забравата , а там да открие майка си. Не се и съмняваше, че ще я познае. Преди това тайно открадна стъкленицата със сълзите й от баща си.

„Прости ми, татко, но нещо ми подсказва, че те ще ми помогнат да доведа милата ни майчица у дома!“

  Тя забърза по пътя към поляната и така и не се обърна назад. Не разбра, че една малка сянка плътно я преследва. Това беше сестра й Иглика, която също не можеше да заспи и все се чудеше защо Диляна постоянно гледа белия камък с начертани неразбираеми линии и лъкатушки по него. Когато я видя да става и да се измъква навън, без много да мисли, тръгна и тя. Така една подир друга, стигнаха на поляната, обляна в лунна светлина и зачакаха, притаени в сянката на дърветата. Ето, че се чу конски тропот и цвилене, полъхна силен вятър и поляната се изпълни с прекрасни коне, които бързо започнаха да пасат сочните треви.

 Заситиха се конете, поиграха на сияйната лунна светлина и момичетата разбраха, че скоро ще си тръгнат. Диляна яхна един от тях, а щом видя това, и Иглика скочи на друг. Колко яздиха, не знам, но когато стигнаха пред яхъра, конете изобщо не искаха да влязат вътре. Един млад момък се опитваше да ги прибере, но те цвилеха, изправяха се на задните си крака и упорито се дърпаха назад.

-Какво ви става днес?- недоумяваше младежът. От толкова години съм ратай тук, не е бивало такова нещо! Я да видя да не би да ви е уплашило животно или човек!

  И той започна да води конете един по един в яхъра, да ги потупва по шията и да ги гали за да се успокоят. Напразно се опитваха да се прикрият момичетата, острото му око веднага ги забеляза.

-Какво правите тук? Кои сте? Сигурно сте самодиви, така ще е! Как дойдохте, как така конете не ви стъпкаха още на поляната? Хайде де, отговаряйте,иначе ще повикам господаря!

 Но вместо господаря, от къщата излезе една хубава млада жена с дълга къдрава коса и големи тъмни очи.

- Какво има, Благо? Защо още ние си прибрал конете?

- Аз...господарке, не знам какво да правя, не искат да влязат в яхъра и се плашат...Има тук две момичета...

- Момичета? Какви ги говориш, откъде накъде ще има момичета тук? Не виждам никакви момичета!

  И наистина, двете сестри никъде не се виждаха. Бяха се шмугнали в яхъра и притихнаха зад едни чували с овес.

- Какво правиш тук, Иглика?- прошепна Диляна- Защо си ме проследила?

- Тихо, ще ни усетят! Искаш сама да се срещнеш с мама, така ли?

- Глупачето ми, не видя ли жената? Това е мама! Но тя не ни видя, няма и да ни познае...Какво да правим?

- Много съм уморена, како...Хайде да поспим, а утре ще измислим нещо!

 Но след малко в яхъра влезе Благо и се запъти право към тях.

- Не ни издавай, моля ти се!- помолиха се момичетата- Ние сме дъщерите на Родопея, тя беше отвлечена и отделена от нас и ни е забравила...

- Забравила е всичко! Обаче ние много я обичаме и ни е много мъчно за нея!

- Затова дойдохме тук, но не знаем как да й върнем паметта...

  Замисли се дълбоко добрият момък. Много искаше да помогне на момичетата, но как?

-Стойте тук и не мърдайте, аз ще ви нося храна и ще се опитам да науча как да ви помогна. Но сега се наспете, ето ви още чували да не ви е студено!

   На другия ден, докато помагаше на господаря да сложи юздата на един от конете, уж нехайно, Благо го попита:

- Господарю, чувал съм, че можеш да накараш всеки да забрави всичко от предишния си живот, ако дойде тук и никога да не намери обратния път, вярно ли е?

- Щом питаш...вярно е, Благо. Ти самият помниш ли откъде дойде?

- Не,господарю! А има ли начин някой да си спомни? Не, аз не искам, но ей така, ако някой поиска...

  Засмя се господарят , явно беше в добро настроение и каза:

-Има начин,но е много труден. Трябва да поръси нестинарско биле със сълзите си и да го сложи под  възглавницата си. Само че тук никой не плаче и не рони сълзи, а нестинарското биле не расте в тая страна. Така че няма начин да си върнеш спомените!

  Докато казваше последните думи, господарят се усмихна злорадо, метна се на коня и препусна напред. Благой се втурна в яхъра, където двете момичета нетърпеливо го очакваха.

- Казвай, научи ли нещо?

- Научих, само че изглежда невъзможно...Много съжалявам, момичета, но за да върнете паметта на майка си, трябва да направите следното...-и той им разказа каквото беше чул от господаря си.

- Това не е никакъв проблем!- усмихна се Диляна и извади от пазвата си стъкленицата със сълзите на майка си. А от джоба й се показа китка нестинарско биле.- Само трябва да се промъкнем до леглото на мама!

 Речено- сторено, Благо отначало ги качи на тавана, после ги заведе над камината, в която гореше огън в стаята на майка им. Без да се колебае, Диляна скочи в огъня, но нестинарското биле угаси въглените под краката й. Извади стъкленицата, поръси билето със сълзите и го пъхна под възглавницата. После Благо я издърпа нагоре и отново ги скри в яхъра.

 На другия ден се събуди от необичаен шум. Някой тихо се движеше между конете и им говореше нещо. Диляна напрегна слуха и едва различи някои думи.

-...къде бяхте този път, на същата поляна ли...Билето...нещо е ста-нало...В главата ми е каша...Не мога да разбера какви са тия хора, за които си спомням...

 Момичето леко надигна глава и видя една жена да ходи в тъмното. После се спря до среброгривия жребец, прегърна главата му и продължи да говори:

-...помнех само, че бях на гърба ти  и нищо от преди! Ти сигурно знаеш нещо, какви са тия деца и тоя мъж, които постоянно са пред очите ми сега?

 Конят само изпръхтя и разтърси гривата си.

-Колко съм глупава, чакам кон да ми отговори!

  Но внезапно конят затанцува на мястото си, после вдигна предния си крак и бутна с копито чувалите, с които се бяха завили Диляна и Иглика. Диляна замръзна на мястото си, а сестра й продължаваше сладко да спи.

- Вие...вие сте тук?- едва промълви жената.

- Ние сме твоите дъщери, мамо!- тихо каза момичето.- Спомняш ли си имената ни?

-Мислех, че съм сънувала...Диляна, това си ти, само че си станала много голяма! Спомних си, всичко си спомних!- и Родопея притисна силно дъщеря си  и я целуна по двете бузи.

- А аз не съм ли пораснала, мамо?- обидено попита Иглика, която сънено търкаше очите си с ръка.

- Но как така, как стигнахте дотук? И къде е баща ви?

- Той не знае нищо, иначе нямаше да ни разреши! Сега ще ти разкажем как стигнахме дотук. Но ти ще дойдеш ли с нас у дома?

- Не знам,милички, много е трудно да се избяга оттук, баща ми веднага ще ни намери и ще ни лиши от памет! А това означава да останете и вие в Страната на Забравата завинаги!

- Тогава да тръгваме!- извикаха и двете в един глас.

- Чакайте и мен!- чу се познат глас. Беше Благо.- След като ви помогнах, не мога да остана тук, господарят ще ме накаже жестоко! Нека да дойда с вас, не искам нищо!Ще работя и ще ви помагам за едната храна...

- Да го вземем ли?- попита Родопея.

 Двете й дъщери бяха съгласни, защото се бяха привързали към добродушния момък. Всеки си избра по един кон и препуснаха към полянката с нестинарското биле. Минаха през огън и вода, но конете като на шега прескачаха препятствията, нали бяха пасли от животворната билка! Майка им ги предупреди да не говорят, да не отговарят на въпроси каквито и гласове да чуят по пътя, защото така ще се издадат къде са и Господарят на Страната на Забравата ще ги намери. Точно това се оказа много трудно.

 Постоянно чуваха гласове на познати и непознати хора.

.Хей, момичета, накъде така? Не ви ли хареса Страната на Забравата? Аз ако бях, никога нямаше да я напусна! Хайде, връщайте се, докато не е късно! Не знаете какви страшни зверове ви дебнат! Трябва да им кажете вълшебните думи...Вълшебните думи! Вълшебните думи! Кажете вълшебните думи, иначе ще ви убием!

 Четиримата се опитваха да запушат ушите си и да не чуват гласовете, но нищо не се получаваше,те гърмяха в главите им като камбани. Най- накрая малката Иглика не издържа и извика:

- Млъкнете! Никакви зверове няма!

- Какво направи, дете!- почти изплака майка й.- Сега никой не може да ни спаси!

  Почти бяха стигнали до поляната, когато чуха буен вятър да се извива в гърба им и ято птици уплашено излетяха от гнездата си.

-По- бързо!- извика Благо, Господарят е по петите ни!

 Конете препуснаха още по- бързо, дърветата летяха край тях и от бързината се виждаха като стена. Почти бяха стигнали, когато пред тях от небето се спусна огромен черен бухал, а на гърба му беше самият Господар на Забравата.

- Спрете веднага!- извика той- Вече не можете да ми избягате!  ще се върнете доброволно в моите владения, или тук ще загинете! - и яростно размаха дълъг черен камшик с метална топка на края.

- Моля те, господарю,   пощади ги!- извика Родопея- Те са просто три деца, пусни ги да се върнат у дома си! Обещавам, че ще дойда с тебе и вече никъде няма да ходя!

- Не, мамо!- извика Диляна- Не можем да се приберем без тебе! По- добре аз да остана с него, а ти се върни с Иглика! Тя е още много малка, има нужда от тебе! Чуй ме, господарю! Ще се върна с тебе и ще ти работя до края на живота си! Вече съм на четиринадесет години, мога да върша всичко, ще останеш доволен от мене... Само пусни майка ми и сестра ми! Пусни и Благо, той не е виновен за нищо, просто искаше да види широкия свят!

- Не я слушай, велики господарю, обади се и Благо, аз ще се върна с тебе! Нека момичетата заминат с майка си, те преминаха през толкова изпитания, за да я намерят...Аз ще ти работя ден и нощ, няма да спя, няма да ям, ще си доволен от мене, ще видиш!

- Я млъкнете!- извика господарят и плесна с камшика.- Ще се върнете всичките с мене, или тук ще умрете!

  Изведнъж се чу гласчето на Иглика:

-Щом си баща на мама, значи си ни дядо! Аз знам, че дядовците са много добри, а ти заплашваш, че ще ни убиеш! Това правилно ли е, кажи? Кажи, дядо, защо си толкова лош, а? Пусни ни, а ние ще ти идваме на гости често, обещавам! С кака ще ти направим баница  и боб в гърне и ще ти ги донесем! Кака много хубаво готви, знаеш ли? И чорапи ще ти изплетем, аз вече мога, леля ме научи!

  Зяпна от учудване могъщият господар на Забравата. Досега никой не беше му говорил така. Хората не смееха да го погледнат, камо ли да го нарекат „дядо“! Захвърли камшиха, слезе от крилете на бухала и приближи към децата. Точно тогава луната изгря и нещо блесна в очите му. Ако не беше той, бих се заклела, че са сълзи, но Господарят на Забравата не плаче, нали?

-Така да бъде- тихо каза той- Върнете се у дома, а ти, Благо, обиколи света! Качи се на някой кораб, всеки капитан ще наеме толкова работлив момък като тебе! А ти, чедо- обърна към Иглика- не забравяй какво ми обеща! Когато ми дойдеш на гости, ако ти харесам чорапите и баничките, ще ти приготвя най-хубавото конче да яздиш!

  Прегърна ги той на изпроводяк, яхна отново бухала и изчезна в нощното небе. А Родопея с двете момичета и Благо препусна към дома, където отчаяният Янко не можеше място да си намери защото мислеше, че е изгубил и дъщерите си завинаги. По-нататък няма какво да пиша, ясно е колко щастливи бяха, как бързаха да си разкажат какво са преживели. Само да добавя, че Благо стана известен и смел мореплавател и след няколко години поиска ръката на Диляна от баща й. Но това е вече друга приказка, нали?