Всеки ден пътувам с метрото. Нищо необичайно, но понякога срещаш хора, които те карат да се замислиш.
Слизам на „ Константин Величков“, пресичам, за да се кача автобуса. На десния завой към „ Тодор Александров“, посока центъра има две шахти. Стотици хиляди коли завивайки, преминават през тях. Вечно капаците са им разместени, тропат, асфалтът- изяден и все сe дразня.
Обикновено на светофара чакаме по двайсетина човека. Гледаме шахтите, чудим се и кой наум, други на глас се възмущаваме. Колите минават и капаците шумно се тряскат. Когато вали, локвата се плисва по краката ни. Но търпим!
Беше един обикновен ден, като всички. Чаках метро влака на станция „ Сердика“. Държах в ръце нова книга, която си бях купила и ми беше радостно на душата.
В един момент погледнах настрани и видях двама полицаи, наобиколили един мургав младеж и му говориха строго. Не чувах какво. Той бе навел глава и мълчеше. Просто стискаше торбата си, от която стърчеше бояджийско мече.
Любопитството ми бързо се изпари. Не ...