– А сега какво ще правим, драга ми Невенке?

– Ами… можем да пийнем по бира, драги ми Томиславе – промърмори  Невена и се захвана да върже на опашка дългата си меденоруса коса.

– Държа да те информирам, че съм с кола, което означава, че не мога да пия.  

– Ти на тази гробница кола ли викаш. Не ставай смешен, моля те. Я се напий и я блъсни в някой стълб, за да не даваме повече грешни пари за ремонти.

– И след това къде ще си возиш сладкото задниче, в градския транспорт ли?

– Ти за моите седалищни части не се грижи.

– Достатъчно големи са да се грижат сами за себе си, а? – подметна Томислав, ухили се до уши и даде газ, преминавайки кръстовището на жълто.

– Много умно, в „Телеграф” ли го прочете?

– Нещо ми се виждаш леко нервна. Обикновено ме засичаш само десетина пъти дневно, но днес като че ли прехвърли двайсетицата.

– Сам си си виновен, ако дрънкаше по-малко глупости…

Томислав се смълча за момент, после попита плахо:

– Значи оня от кабеларката хич не клъвна?

– Моментално ми посочи вратата. Не го били интересували документални филми, особено пък на „тежка” тематика. Защо ли изобщо се захванахме да правим филм за измамите с недвижими имоти. Кой ли ме би по главата да уча кинематография. – Невена ядно срита жабката на античното опелче на Томислав.

– Ако не се беше записала да учиш кинематография, нямаше да имам удоволствието да те познавам, колежке. Но пък от друга страна… вероятно жабката на возилото ми щеше все още да може да се отваря.

– Няма пълно щастие, Томи. Извинявай, мило жабче – изчурулика Невена и погали нежно очукания пластмасов капак на жабката.

– Жаба ли, леле, къде? – извика Томислав и се метна към вратата, сякаш за да се предпази. – Как ли се е намърдала тук гадината?

– Пак се правиш на интересен, и то в най-неподходящия момент.

– Какво му е на момента?

– Щом не знаеш, ще ти кажа. Нямаме работа, нямаме пари, никой не ще и да чуе за филма ни. Нищо чудно скоро да изпадна дотам, че да ми се наложи да продавам зеленчуци на пазара.  

– Да, ама имаме камера.

– Можеш да си я завреш… в жабката.

– Ти успя да ме лишиш дори и от това дребничко удоволствие.

– Тогава я заври на онова място, където си държиш хемороидите.

– Добра идея, могат да излязат интересни кадри. А, да те питам, какво е това анални фисури? Има една реклама…

– Томи, престани! Този път наистина ми е много криво.

– Кофти… Само не плачи, защото в тази жега има опасност да се дехидратираш.

– Да си ме виждал някога да плача?

– Да бе, права си. Тебе само нарязан лук може да те разчувства.

Невена се нацупи и замлъкна назидателно. Последва кратко мълчание. 

– Вени, твоето мълчание ме убива.

– Само не мри зад волана, за да не стане катастрофа.

– Страх те е за кожата ти, а?

– Че за твоята ли да ме е страх?

– Ако се гътна, няма да ти е мъчно поне мъничко?

– Знам ли? Възможно е да изпитам лек душевен дискомфорт.

Томислав наклони глава на една страна, почеса се зад ухото и въздъхна театрално.

– За час-два, не повече.

В този момент пред опела се шмугна огромен черен джип.

– Я, това не е ли Чочо Мотовилката! – възкликна Томислав.

– Кой, кой?

– Абе онзи, дето го съдиха за продажба на наркотици, телевизия не гледаш ли?  

– Ааа, да, той е май.

– Дръж се здраво!

– Какво? Защо?

– Дръж се, ти казах!

Томислав настъпи педала на газта и опелът се понесе напред, изпреварвайки с мъка джипа.

– Добре де, много си бърз. Вие мъжете само знаете да си мерите…

Томислав наби рязко спирачка и зачака удара, който не закъсня, разбира се, просто нямаше как да закъснее.

– Това беше много тъпо, ама много – изсъска Невена и изгледа учудено Томислав.

– Вземи камерата, отиди някъде по-встрани и снимай, без да се набиваш на очи!

–  Благодаря, добре съм.

–  Няма време за любезности, онзи излиза от джипа. Бързо!

– Лошо ти се пише после – каза с леден глас Невена, но се подчини.

Чочо Мотовилката смуши в гърдите Томислав с дебелия си показалец, после сбърчи застрашително рунтавите си вежди и фиксира с тъжен поглед разбитата предна броня на джипа си.

– Какво направи бе, малоумнико?

– О, явно ще си говорим на „ти”. Нямам нищо против. Какво съм направил ли? Нищо. Просто някакъв тип ме натресе отзад и сега ще трябва да плати щетите. Колата ми беше след основен ремонт.

– Ти знаеш ли кой съм аз бе?

– Този лаф от казармата ли го научи? Много е свеж. Да видим какви ще ги говориш, когато дойдат катаджиите.

– Ей, момченце! Нарочно ми погоди този номер!

– Хайде удари ме де, удари ме!

Мотовилката послуша Томислав и му разби носа с мощно дясно кроше.

Томислав дори не направи опит да избърше кръвта, която се стичаше по устната му. Този факт видимо притесни Мотовилката. На тротоара започнаха да се струпват зяпачи.

– И сега какво ще правим? – попита Мотовилката.

– Ами ще си извадя медицинско и ще се съдим. Адвокат Марчинковски ми е роднина. А той е много печен, нали знаеш. Ще те тикне в затвора като стой та гледай.

–  Хайде стига глупости. Дай да се разберем по мъжки.

– Ти какво предлагаш?

– На ти хиляда лева и ми се махай от главата!

– Две хиляди за колата и хиляда за носа. Общо три.

– Нагло копеленце си ти. Тази трошка не струва и петстотин лева. 

– Три хиляди.

– Абе ти мен за какъв ме смяташ?

– Три хиляди.

– Добре.

***

– Не очаквах, че си способен на чак такава простотия – промълви Невена, докато бършеше със салфетка разкървавения нос на Томислав.

– Супер се получи, а и пари изкарахме.

– Мен не ме брой, няма да пипна тези мръсни мангизи.

– С мръсниците по мръснишки, така трябва.

– Нищо не ти беше направил човекът. Ти му спретна гаден номер.

– А ти знаеш ли колко хора си отидоха от този свят заради него? Двама от тях познавах лично.

– Прав си… може би… но въпреки това…

– Я не се прави на светица. Просто му натрихме носа, това е. Не ги жали такива. Плюс това е въшлив с пари.  

– Натрил си му носа, ама кръв от твоя нос тече.

– Ти ме остави мене. Засне ли го как ме удари?

– Заснех го.

– Сещам се за една кабеларка, която ще плати добра сума за такива кадри.

– Не бива да падаме толкова ниско.

– Вени, без пари нищо не става. Замисли се и ще се убедиш, че съм прав. Човек няма как да постигне мечтите си без начален капитал.

Невена махна с ръка и отвърна:

– Време е за бира.

– Да, вече можем да си позволим и пържени картофки.