Зноен юлски ден. Петровите пекове са в стихията си. Всички божи твари са се скрили на сянка, търсейки прохлада. На излъка, пред малката софра, са седнали двама стари приятели - Мито и Павел. На софрата стои изпотено павурче с ракия, а до него калайдисан сахан с резени обелени круши.
Пред двамата - юзчета. Павел бръкна в пояса си и извади пунгията. Напълни лулата си с тютюн, цъкна с огнивото, запали праханта, която постави в лулата си. Затисна я с палец и смръкна няколко пъти.
- Голяма жега, голямо нещо, бай Павле.
- Време му е, Мито, сега се пече лебо - отговори Павел. Мито напълни юзчетата с изстудената ракия, взе своето в ръка и каза:
- Ха, добре дошъл, бай Павле!
- Добре заварил и наздраве ! - рече Павел, отпи от юзчето и го остави на софрата.
- Вземи си мезе! - покани го Мито.
- Благодарим! Шъ си зема, оти крушата е благодат, дар божи. Она е дошла от раьо при назе. Ябълката е друго, она е греовно дърво.
- И ябълката и всички плодове са дар от Всевищния.
- Така е! Ама грео на Адам е ...