Шегите на "Времето" 7.2

                                                          (животоописание)

                                                    Първа среща с La Habana.

                Изчаквахме в приятно охладената зала на хаванското летище "Хосе Марти". Наречено така на кубинския национален герой, вдъхновител и ръководител на борбата на кубинците за независимост. Сравним с нашия Ботев. Автор на стиха:

                       "Yo soy un hombre cincero,

                         de donde crese la palma,

                         y antes de morirme yo quiero,

                         echarme mis versos del alma..."

               Аз съм един честен човек, от там, дето расте палмата

               И искам преди да умра, да излея (букв."изхвърля!") моите стихове от душата си.  Тоя текст е включен и в световно известната песен "Гуантанамера ". ГуахИра гуантанамера - Селянка от ГуантАнамо.

              При групата влиза преводачът и прекъсва приятният ни отдих на прохлада. Кани ни да заемем местата си в микробуса, който ще ни отведе в хотела. Летището не е далече от града и скоро се отзоваваме на паркинга пред хотел "Капри". Реномиран 18 етажен хотел, с плувен басейн над последният етаж. Разположен в централната част на Нова Хавана - квартал "Ведадо". Което значи "Забранен". За негри. Забраната отдавна е паднала, но името си е останало. Строен е през смутното за САЩ време, когато е водена битката срещу престъпността. От гангстера Ал Капоне. Същият, който след като не са успели да осъдят и вкарат в затвора заради криминални престъпления, е опандизен за неплатени данъци. Позната история и за нас! Нищо ново под небето! Продължава си дебата за примата, на кокошката или яйцето...

               В лобито, пред рецепцията, преводачът ни връчва ключовете за стаите. Всеки в самостоятелна стая. Моята е на осми етаж, с номер 18. Дава ми ключа и два пъти ми повтаря: "Очо, диес и очо". Ако се объркам, да зная какво да кажа на камериера. Влизам в асансьора, натискам на "Очо", излизам и търся номер "диес и очо". Влизам в стаята и заварвам багажа си в нея. На него има етикет с името! Просторна стая, със спалня с американски размери. С  холна масичка и два фотьойла, сервизни помещения и учудващо много огледала. В главата ми изплува споменът за дните на приемните ми изпити в ИСИ- в София. Трима  приятели кандидати. Единият от тях е приютен от леля си. Другите двама трябва да спят на пейките в гаровата чакалня, но от там гонят милиционери. И докато се явяват на изпити, тримата спят напреко на едно легло тек и половина. Под стърчащите извън леглото крака, поставят столове. "Мизеер и фиерте". Не помня вече кой френски автор го беше написал. Мизерия и гордост!

               Сега влизах в разкоша. Но трябваше да побързам. Още беше ран следобед, трябваше да слизам в ресторанта за храна, а на мене вече ми се спеше. Там откъдето бях дошъл, вече настъпваше нощта и организмът ми беше настроен за онова часово време. Приспособяването към новото часово време беше една от причините, заради която кубинците ни държаха около месец, на пълна издръжка, в престижните хавански хотели. Другите причини щях да разбера по-късно.

               Когато сънят започна да ме оборва, се качих в стаята си. Беше горещо и много влажно. Опитах се да включа климатика, но той не работеше. Огледах как мога да отворя огромният прозорец, за да вкарам свеж въздух. Без да си давам сметка, че и вън не е по-хладно и сухо. Хотелът е проектиран и строен за тропика- с климатик! Но той не работеше! Имаше само едно малко каренце със стъклени щори, които се отваряха, без да променят нещо. Съблякох се гол и легнах върху огромната спалня, с разперени ръце и крака. През нощта влизах под студеният душ. Сутринта чаршафът под мен беше мокър от потта. Слязох долу и седнах на канапето в предверието на ресторанта. В него се влизаше само след покана от главният келнер и отвеждане до масата.

               Излязох пред хотела, където след малко се събра цялата група. Запалихме цигари, български, които след месец- два щяхме да изоставим, заради лошият им "вкус", предизвикан от влагата. Всички се оплакаха от лошо  прекараната нощ, без климатик. Кирчо/инж.геолог Кирил Човиков, който разбираше испански/ ни информира. Климатичната инсталация се ремонтира от японска фирма. Работи само в лобито и ресторанта. Докато коментирахме, към нас с грациозна стъпка се приближи млада мулатка. Когато се изравни с нас, Кирчо изрече на испански :"Ай ке линда мучача"!/Ах, какво хубаво момиче!/. Момичето се спря, усмихна ни се и отговори:"Мучас грасиас, естой енкантада!"/ Много благодаря, възхитена съм! И продължи грациозната си походка, с още по демонстративни чупки в кръста. Останахме изумени! Наградата за такъв"комплимент", по онова време у нас, обикновено беше или безразличие или "простак!". Тука не е така!

             След обяд, тръгнах надолу по 21 улица към "Отел насионал де Куба", в чиито двор улицата свършваше. Входа му беше от южната страна, а северната му страна беше обърната към "Малекон", змиеобразния безкраен крайбрежен булевард на Хавана, който правеше изключение от правилото "прави улици, пресичащи се под  прав ъгъл". Хотела е строен от американците и предишното му име е било "Оушън"/Океан/. В градинката на хотела трябваше да се срещна с моите колеги и добри приятели Пенчо/инж. Пенчо Георгиев/ и  Мишо/инж. геолог Михаил Марков/, след излизането им от работа. Те караха четвъртата година от контракта си и скоро трябваше да се прибират в България. 

                На застланият с невиждани до сега разноцветни тротоарни плочки със различни заоблени форми и медни ленти по фугите, беше спряла група от млади кубинци и кубинки. Една от кубинките, виждайки че пуша, ми даде знак че иска огънче. Още не знаех, че кубинският кибрит, който не е със дървени клечки, а с "клечки" от импрегниран картон, е опасен! Извадих кибрита и за да не се огъне "клечката", натиснах със средният си пръст главичката и. Тя се възпламени и изгори средният пръст на дясната ми ръка. Поднесох с болка огънчето и огледах изгореният си пръст. Като разбра, че съм се изгорил заради нея, дамата даде цигарата си на стоящата до нея, обхвана с две ръце дясната ми ръка и нежно целуна изправеният ми среден пръст. Това можеше да го направи само кубинка!

               Срещнахме се с Пенчо и Мишо. Предложиха ми да отидем на емблематичната за Хавана "еладерия" /сладоледаджийница/ "Ла копелита". У нас ние знаехме само "сладолед", а там имало десетки видове. Тръгнахме нагоре, вървим, а аз все се хващам в нарушение. Уж съм най- къс, с най-малка крачка, а все ги изпреварвам. Мишо ми подвиква:

               -Ойе, компаньеро! Ти си на тропика! На тропика не се бърза! Ако така бързаш, ще изтечеш на пот! Намалих крачката, бях на тропика! Влизах в крак!

               След това свикнах с това,че кубинците никога не бързат. Аз идвах от страна, в която трябваше да изпълняваме петилетките за четири години. И от бързане пишехме по стените:"5-ката за 4", вместо "петилетката за четири". А старците се шегуваха:"5 за 4", нещо като "през куп за грош". Тука научих, че кубинците, без да го има в испанският език, използват и "бъдеще неопределено" време. Със думата "Маньана"- утре! Кажат ли ти "Маньана", значи някой ден ще стане.

               Ла Копелита беше един шармантен квадрат межде две успоредни улици в едната посока и други две, които ги пресичат под прав ъгъл. Квадрат, обсипан със зеленина и с безкрайното разнообразие на цъфнали тропически храсти. В средата се издигаше грамадна стоманобетонна шатра, заобиколена от по-малки. Под тях, около безбройните маси, посетителите консумираха традиционните кубински сладоледи.

               Опознавах порядките и особеностите на живота в Куба.

               Освен че не бърза, кубинеца не сяда сутрин на закуска и вечер на вечеря, преди да вземе душ. Казват, че ако в градският автобус ти замирише на пот, не възкликвай "ах тия кубинци", а се огледай дали около теб няма някой новопристигнал руснак или българин, който още не се отърсил от навика да се къпе един път седмично. Спомням си за едно посещение на обект около Гуантанамо. Прибираме се вечерта от обекта в "Каса визита", където трябваше да вечеряме и нощуваме. Готвехме се за вечеря, а не можехме да седнем край масата, защото в чешмите нямаше вода. Младите кубински колеги Мануел Сантос и Хосе Меса, които стажуваха при мен, си носеха вода в банята един на друг. С кофа напълнена от резервоара в кухнята. След това донасяха вода и на мен. Правилото да не се сяда на масата, преди вземане на душ, не търпеше изключения!

               Кубинците не се редят на опашки. По автобусни спирки и гарови каси няма двойни огради от метални тръби. На автобусната спирка новодошлият само пита"кой е последен" и сяда или застава прав. Като дойде автобуса не се натиска като животно. Не се качва на автобуса преди да се качи тоя, който е пред него.

               Кубинците не крещят и не се карат шумно по улиците. Те не познават псувните. Най-обидната дума за тях е "каброн" /козел-рогач/. Можеш да видиш хора, които се движат по улицата с танцова стъпка, но никога крещящи и спорящи хора. Дори  при пътен инцидент, участниците в инцидента, разговарят по между си кротко и на "Вие". И чакат органите на "Полисия насионал револусионария".

               В Куба мъжете не ходат боси, със сандали или с къс панталон. Гол от кръста нагоре-да! Но с къс панталон-не! Счита се за неприлично и предизвиква насмешливо подвикване "марикон!"-"гей". Без злоба, но с насмешка, че не е "мачо"-"мъжкар".

               Живеещите на тропика, като изпразнят дебелото си черво от съдържимото му, не размазват остатъците около отвора му с тоалетна хартия, а старателно се измиват. Някои от нашите възприемат тая необходимост, други, наследили традицията останала от дедите им, които са използвали стар вестник, продължават да я спазват.

               Такъв е животът! Винаги има какво да научим от тия, при които сме отишли,  за да ги учим...

                                                          Следва продължение   Шегите на "Времето" 7.3

                                                                       Забележителностите на Хавана.