Шепот от пепелта

Шепна ти тихо, за да ме чуеш. За шумния ми плач си доказал, че си глух. Оставям те. Сбогом. От твоята любов боли. Спрях да броя безсънните нощи, в които бълнувам и се въртя в леглото, докато визуализирам теб и твоите ръце. Представям си как ги протягаш към мен и крещиш моето име. Искаш да ме докоснеш, да ме прегърнеш, да съжалиш, дори да плачеш. Искаш да върнеш времето назад. Искаш да положиш глава на гърдите ми и всичко да свърши. Ти да не си ти и аз да не съм аз. Да сме някакви съвършени същества, живеещи в безтегловността на Вселената и реещи се из мъглявините заедно. Да нямаме проблеми, да нямаме предразсъдъци, да не виждам в очите ти Мефистофел, а ти в моите – отчаяние. Няма как. Затова те оставям. Пускам ръката ти да се рее във въздуха и само вятъра да я гали. И без това искаш да си сам. Винаги си го искал тайничко.

За моята любов платих с душата си. Обикнах те, а ти реши да изтръгнеш сърцето ми и да го подхвърлиш на зверовете.

Помниш ли колко лудо влюбена бях в теб?

Помниш.

Зная.

Ти беше първата ми голяма любов. Във всеки свой поглед влагах всичко, което бях, което притежавах, което чувствах към теб. Гледах те с едното око детински, ведро, усмихнато и весело, може би дори леко палаво, по чист начин. С него търсех приятел и другарче. А с другото око, вече зряло, гледах с плам и изгарях всяко късче от кожата ти, което зърнех. С него търсех нови изживявания, страст, целувки и екстаз.

Исках да прекарвам време с теб в сладки приказки. Да се качим на виенското колело и да ядем захарен памук. Ти да ми разказваш мръснишките си странни вицове, а аз да въртя очи в неодобрение. После да ти разказвам за деня си, докато целуваш ръцете ми.

Исках и да те имам. Ти да ме имаш. Да се гърчим в удоволствие и да се потим заедно, вплели тела един в друг. Исках да вкусвам плътта ти, да усещам колко солена и първична е. Исках да бленуваш за онова малко местенце под шията ми, което обичаш да галиш. Исках те. Много.

Боже, само колко влюбена бях в теб. А ти се възползваше от мен. Всячески. Дори ме допусна в дома си. В леглото си. Но в сърцето си – никога. Това е забранената територия, която понякога се съмнявам, че въобще съществува.

Помня всяка наша тайна среща. Тайна, защото теб те беше срам. Лошото момче на класа и най-ученолюбивата и ерудирана ученичка в цялото училище. Бяхме в един и същи клас, но от тотално различни светове. В твоя нямаше грижи, нито забрани. Нямаше и нищо по-възвишено от следобедната ти дрямка, последвана от една биричка с чипс. А в моя свят вилнееха стихиите на Оскар Уайлд, Джейн Остин, Шекспир. Преследваха се формулите от физиката със съединенията от сложната органична химия. Математическите знаци се боричкаха с познанията ми по биология. Исках да уча в университет, да пътувам, да се запознавам с хора, да живея. Съзнанието ми бе пълно с копнежи, идеи, блянове и мечти, с високи цели и…

И…

… грешни представи за света. Наивно дете.

Виждахме се тайно, дори често, към края. Мислех, че сме заедно. След училище се качвах на автобуса с теб. Спирахме пред ниската сграда, където ти живееше. Качвахме се в твоята стая и си пускахме филм, който никога не доглеждахме. Цялата треперех от удоволствие, докато дрехите ни хвърчаха във въздуха и завършваха смачкани на пода. После говорехме. Понякога дори с часове. Галех гъстата ти кестенова коса, докато се взирах в красивите ти пъстри очи. В тях имаше една дълбочина, която дори ти не осъзнаваше. Вътре намирах утеха и блян, нежност и вълча гордост, страст и ледени късчета. Обичах те. Мислех, че сме заедно.

Ти не мислеше така.

Един ден дори ми го каза. В прав текст.

На следващият ден разбрах, че си се прибрал вкъщи с друга. Да, онази моя приятелка.

„Приятелка“.

Дали беше точно изневяра, след като „не бяхме заедно“? Ще оставя съвестта ти да отговори на този въпрос. Мога да говоря само за себе си.

Ти ме съсипа. Ти ме срина. След теб останаха само развалини и пепел. Една празна и пуста камбанария без камбани. Едно безлюдно село в тъмна гора. Самотно и уплашено дете. Сълзи по студения цимент. Алкохолно опиянение и забравата на зелената цигара. Тъмата на пустата, но претъпкана с тела дискотека. Кокалестите ръце на непознатите мъже без лица. Ти отключи един вихрен и самоунищожителен танц, който не можех да спра да танцувам. Уби мечтателката в мен, уби и амбицията. Станах като теб и няколко години след това живях като изтръпнало и безчувствено нечовешко същество, изпразнена от съдържание. Станах цинична и постоянно повтарях, че любовта не съществува.

А това не е така.

Ти затвори очите ми, които с цената на всичко опитвах да отворя.

Ти ме беляза. Завинаги.

Това е причината да те оставям. Този път завинаги. Изплаках един океан сълзи и изпитах повече болка от средновековен учен, осмелил се да нарече земята кръгла. Осмелих се да обичам, това бе моята грешка, а ти като светата инквизиция реши да ме изгориш на клада. Ако имах избор отново обаче, пак щях да го направя. Пак щях да те обичам, въпреки всекидневните ти изневери.

Всеки път, когато те питаха дали излизаш с мен, а ти казваше „не“, всъщност ти ми изневеряваше. Всеки път, когато се криеше, че ме гледаш, ти ми изневеряваше. Онова лудо биене на сърцето ти, което усещах с ръка всеки път по голата ти плът, а ти отричаше, това беше поредната ти изневяра. Моята приятелка беше просто последния пирон в ковчега, в който ти ме постави, просто физическото проявление на твоето финално и всеобхватно отношение към мен. Тя поне ми отвори очите. Физическата изневяра. Благодарна съм ѝ.

Оставям те. Този път наистина. Пожелавам ти в следващия живот да не те е страх да обичаш. И да имаш по-малко предразсъдъци. Пожелавам ти да виждаш любовта ясно и да смееш да я докоснеш. Пожелавам ти някоя друга също да те обикне като мен някой ден, макар че се съмнявам. Ти просто си инвалид. Нямаш сърце.

А аз ще се справя някак. Онази голяма и наивна мечтателка няма да се завърне вече, но поне си научих урока за цял един живот. Хващам патериците и продължавам напред. Саката, но не и отказала се. А и нали знаеш, че няма как да станеш феникс, ако първо не тръгнеш от пепелта.