Живота е пълна гадост... Всекидневно мъчение... Сутрин ставаш, за да отидеш на училище... още с пристигането си изваждаш учебниците и започваш да учиш... Но как да си научиш, като около теб постоянно има побоища, разнасят се викове, обиди, псувни... приятели си разменят крясъци... не можеш да се съсредоточиш, а вече влизате в час... учителят те вдига, за да те изпита... скъсваш си задника, за да изкараш по-добра оценка, а когато го направиш, забелязваш, че зависта на саучениците ти расте (заради хубавите ти оценки)... Казваш си: както и да е - ще се прибера в нас и всичко ще е ок!...
Но не е така... Във вас те очаква поредната караница с близките ти... карате се за всичко и естествено за всичко си виновен ти... ти си виновен, че парите не достигат, ти си виновен, че това или онова се е счупило... забраняват ти да излизаш, лишават те от всичко стойностно за теб... Най-сетне виковете секват... оглеждаш се и виждаш, че живееш в "бардак", ядосваш се... Защо си беден?... Решаваш да си пуснеш телевизора (естествено - черно-бял) може по него да дават нещо интересно... но там дават поредната серия на някоя сапунка, която допълнително те сдухва... трябва да си научиш... започваш, но нещо отвътре те разяжда... да, ти днес няма да я чуеш... зарязваш учебниците... отиваш в банята, да си измиеш насълзеното лице, защото само мисълта за нея и за раздялата ви те разплаква... поглеждаш се в огледалото, но оттам те гледа някой друг, жалко подобие на миналото (истинското) ти аз... то е с празен поглед, със сенки под очите... това не си ти... решаваш да си легнеш, дано поне сънят ти да е спокоен... но не е... сънуваш миговете с любимата... сънуваш много ясно раздялата ви (преживяваш я отново и отново)... събуждаш се в малките часове на нощта, стреснат, облян в пот, смесена със сълзи... Стоиш буден, сам в тъмнината и си мислиш за нея... искаш да си я върнеш... така минава нощта (всичките ти нощи)... идва сутринта, но ти вече знаеш какъв ден те очаква, той няма да е с нищо по-различен от предишния и тези преди него...
Ти си една бомба със закъснител, избухваща в най-неподходящите моменти и пред най-неподходящите хора... Всичко в теб се променя... ти се обвиваш в черупка, саздаваш си твой свят, свят на болка и страдание, сват, в който ти си един призрак... ставаш студен, ледено студен си към хората около теб... дори към приятелите ти се държиш по-различно... знаеш, че те се опитват да ти помогнат, но ти се съмняваш, мислиш си, че те те съжаляват, а ти не търсиш това...
В девиз ти се превръщат тези две простички слова... PAIN EVERYWHERE... ха... ти дори не знаеш дали се пише така... но знаеш какво означават... БОЛКАТА Е НАВСЯКЪДЕ...

Обличаш се за училище и тръгваш, а в главата ти се въртят мисли само за НЕЯ... и две молби: молиш се да си я върнеш или ако не, тогава в сила влиза втората молба - за смъртта ти... И така, в мисли и страдание преминават дните ти... за теб животът е кръговрат на болка, разочарование и страдание... но дълбоко, дълбоко заровена в теб се крие... надеждата... макар и малка, тя е там и чака своя миг... тя е достатъчно силна, за да се бори с отрицателните ти чувства, тя те поддържа жив... но докога, докога ще издържи да води една, на пръв поглед, изгубена битка... битка, в която ти не си сам, но се чувстваш точно така - самотен!?!