Аз, въпреки теб, не спирам да се боря. Вярата, че мога, ме храни. Когато се натъжавам, гледам в една точка. Трудно е. Бих казал и непоносимо. 
Чувството е странно...
Здравей! 
Отново ти пиша от онези емоционални писма, след прочита на които от очите на един по-чувствителен човек биха закапали сълзи. Изморих се да нося товара по стръмните пътеки на мислите си и да се преструвам, че съм щастлив. Вали в сърцето ми. В чии очи намираш сега любовта? Повярвай - боли! Знам, че бягството от реалността се заплаща с безброй безсънни нощи, в които се разкъсваш за лицето и докосването на любимия. Където и да отидеш, то ти липсва, виждаш го в образуваната след дъжд локва, целуваш плътта, но всичко е просто илюзия.
Защо не можа да почакаш? Какво се случи, докато аз бях в казармата? Не те виня, тъй като не мога да бъда жесток към хората, оставили траен отпечатък в съзнанието ми. Уважавам съпруга ти, щом те прави щастлива. Вашето дете е красиво и невинно като дъждовна капка, меко приклекнала към земята, за да изчезне. Вярвам, че ще го научите на това, което искате да му предадете като духовно наследство. Не забравяй, че трябва да бъдеш себе си по време на този процес, за да успееш. 
За мен не мисли...
Защо да се интересуваш от човек, отдавна неприсъстващ в деня ти? Не мисля, че ще те разчувства фактът, че той те обичаше... Повярвай, че бе готов да даде всичко, за да е до теб, да те прегръща и целува под покрив от хорски сплетни, вакуумирани чувства и преувеличени слова. Нямаше да те предаде, защото силният мъж със сърце на младо момче е плакал от болка. 
Лоши ли са хората, или играят роля в ожесточен филм? 
В отсрещната вселена ще бъдем ли по-добри? 
Аз, въпреки теб, не спирам да се боря. Вярата, че мога...
Забрави...
И продължи...
Без мен...
Щастлива ли си?