Ще избягам от себе си...
(На Игн.)
Няма я тази любов по улиците на стария град… И зомбирано вървя и сякаш сляпа съм за всичко и за всички… Отминават ме хората – близки и далечни, отминавам ги и аз… И клепачите не трепват от студения въздух, който се сблъсква с тях, кожата дори не настръхва… Каква сила в това младо и малко тяло, в тези устремени очи… Гледаш я и си мислиш, че нищо не може да я сломи, че непукизмът е най-голямото й оръжие, че не знае що е страх, любов и дъжд от болка… Но дали… Дали не знае??? Дали цялата тази сила не е само привидна… Забързаните крачки по пътищата, изнервените движения, едвам потрепващите устни за части от думата на любимата песен, която тупти по-силно от сърцето й… която заглушава болката и заглушава мислите й… Дали всичко това не значи само болка? Страх, че ако спреш да се преструваш, си мъртъв… Дереш ръцете си до кръв, за да я притъпиш, за да видиш, че другаде би могло да боли повече, ама не може… И същите тези твои ръце, надрани и кървави те прегръщат ...