Петдесетгодишният младок – Любомир Станойкин, живееше в разглобеното село Кошара. Един от най-жизнените жители на това обезлюдено място бе ерген. Женски създания нямаше в кочината на свинята Гого. Надали можеха да се открият при дъртите кокошки, които отдавна бяха загубили способността си да кудкудякат.
Любо, вложил силите си в отглеждането на добитъка, игнорира напълно копнежите си. ,,Тука ти е лепилото! Тука ши останеш!“, вълнуваше се Кънчо – бащата на объркания селяндур. ,,Как тука, бе! У града ши оди! Женска да си фани! Рожби да има!“, кокореше се средновековната Вървара, която ядеше само попара, защото нямаше зъби.
Старите си отидоха по нелеп и тъжен начин – Кънчо се задави с пилешко бутче, а Вървара бе ритната от мускулест кон. Станойкин погреба родителите си в селското гробище, което гъмжеше от вечни посетители, пи студена вода и продължи да работи...
Припечелените пари му стигаха да живурка. Продаваше домашно вино на богати цигани с дебели устни, прекопаваше дворове на прегърбе ...