Не знам по какви стечения на обстоятелствата, или по призвание, може би, станах точно медицинска сестра. Зная,мога,кадърна съм. Раздавах се, съчувствах, преживявах и въпреки това изпитвах удовлетворение. Радвах се на всяка една усмивка от пациентите, всеки един поглед изпълнен с благодарност, това беше моята награда. Но щом дойдеше края на месеца, цялото удовлетворение се изпаряваше, като с магическа пръчка. Заплатата стигаше колкото да платим ,,бележките '', както казваше дъщеря ми. Т.е. сметките. И така, с течение на времето, когото вече и аз си повярвах ,че в действителност съм добра сестра, направих рязък завой. От познатата болнична обстановка, в която и на сън да ме бутнеш, можех да отреагирам във всяка една ситуация, се озовах в детска ясла. Не, че не обичам децата, напротив. Майка съм, децата са най-добрите учители, бъдещето, смисъла на живота. И все пак, за мен бе шок, знанията, уменията, авторитета, не струват нищо. Дори помощния персонал или така наречените лели, се ползват ...