Щъркелова история

- Мамо, мамо, ела! Виж, щъркели са дошли в старото гнездо! Мамо, виж какви са хубави и бели! Мамо, виж и носят сламки в клюновете си!

Тя се доближи до прозореца и погледна - навън надничаше пролет, въздухът искреше от свежест. Дървото пред блока беше цъфнало в обичайното си розово, но като всяка пролет то й носеше много радост, защото изглеждаше всеки път различно, винаги неповторимо ухаещо на нови надежди, витаещи из въздуха след зимата.

- Да, миличък, нали ти казвах, че в това старо гнездо някой ден пак ще дойдат щъркели, а ти все не ми вярваше. Виждаш ли, винаги трябва да вярваш на мама, тя никога не лъже. - Жената прегърна малкото си момче, залепило нос на прозореца, наведе се над него и вдъхна от любимия аромат на косата му, миришеща й на бебе все още, независимо, че вече беше на шест.

- Вярно, мамо, казваше ми, обаче аз си мислех, нали живеем в последния блок в града, нали това гнездо отдавна е изоставено и щъркелите идват напролет само в съседното село зад ж.п. линията. Защо ли изобщо някой да се връща тук? Ние хората нали все се радваме на новите неща, сигурно и щъркелите са така, а и селото не е далеч, ей го къде е зад хълма. Сигурно ще им е самотно на тези щъркели тук. Или и те като нас с теб предпочитат да са сами?

- И старото гнездо, моето момче, може да ги стопли. И тук могат да си направят дом. Виж, те вече са започнали да го укрепват. Виждаш ли по-големия щъркел, който непрекъснато кръжи и все носи нещо в клюна си. Това са сламчиците, с които ще укрепи гнездото, защото скоро в него ще се родят малки щъркелчета. Нали знаеш, щъркелите всяка година се събират тук, долитат от топлите страни, за да поживеят при нас през лятото. Тук те отглеждат малките си щъркелчета и после заедно с тях, когато при нас дойде зимата, отлитат отново на юг и така до следващата пролет. - Тя въздъхна тежко, целуна главата на детето и се замисли.

Нищо не му отговори на това дали и щъркелите като тях предпочитат да живеят сами. А и какво можеше да добави към историята, която беше разказала на сина си. Нищо повече от това, че баща му е заминал много далече още преди той да се роди, че сега и тя не знае къде се намира той, но това няма значение, защото мама обича своето момче повече от всичко на света и те двамата винаги ще бъдат заедно, и винаги ще им е хубаво, независимо, че си живеят сами.

- Хайде, мили мой, запомни сега колко старо ти изглежда гнездото и искам да го забележиш пак, когато мъжкият щъркел го облепи с нови сламки, и когато то се напълни с малки щъркелчета, които няма да ни оставят и минутка тишина от писукане. Тогава ще видиш и ще ми кажеш дали не си заслужава това гнездо да бъде пълно отново.

Така хлапето не пропускаше да наглежда всеки ден гнездото през прозореца. То отбелязваше с еуфория настъпващите в него промени - облия овал, който то придоби от облепването му с кал, здравината, която му донесоха новите сламки.

Малкият свикна да пресича ж.п. линията ежедневно, за да види какво става и в другите гнезда в селото зад хълма. Там също кипеше живот.

След време, когато въздухът съвсем се стопли, когато той захвърли зимното яке и майка му взе да го облича по-леко, а игрите навън зачестиха, той забеляза, че женските се заседяха в гнездата си, а мъжките все прехвърчаха с пълни клюнове с червейчета и друга храна, която изсипваха в клюновете на вечно гладните си женски с много внимание. Момчето се чудеше, като че ли мъжкарите почти не се хранеха, а тези женски защо все бяха гладни.

После майка му обясни, че сега женските са снесли яйцата си и трябва много да се хранят, за да отделят повече топлина, и изобщо да не мърдат от гнездото, за да може то да бъде топло и от яйцата да се излюпят малки щъркелчета. Майка му показа как и в старото гнездо пред блока им женската вече не мърда от мястото си от много време. Сигурно и тя беше снесла яйцата си и сега ги топлеше, за да може от тях да се излюпят малки щъркелчета.

Мъжкарят беше според наблюденията на момченцето един от най-грижовните бъдещи татковци. Докато другите просто оставяха в клюновете на женските си събраната храна и пак излитаха навън, за да полетят волно или да подебнат жабите в местното малко блато до селото, този мъжкар щом нахранеше женската си, често просто се сгушваше до нея в гнездото и долепяше главата си до нейната. Детето никога не беше виждало такова отношение между мъжко и женско същество, освен по филмите разбира се, затова тези моменти на нежност между двете птици в старото гнездо му правеха особено впечатление.

Така залисан в игри навън и в прибежки до селото зад ж.п. линията, наблюдавайки ежедневно и с часове щъркелите, за което майка му бе му заръчала, момчето не усети момента, в който в гнездата зад хълма започнаха да се забелязват първите зейнали човчици на малките голи още щъркелчета.

Докато детето разбере какво точно се случва, селото се оглуши от писукането на множество малки гърла, а гнездата зажужаха от еуфорията на новия живот, който напираше в тях. И понеже новият живот винаги носи радост, цялото село се зарази от щъркеловото щастие. Децата започнаха да играят повече навън, като глъчта им се смесваше с тази на малките щъркелчета, старците излязоха от задимената от зимата кръчма и се преместиха под асмата й, за да се радват на пълните с весели звуци гнезда, младите се запалиха от брачната треска на щъркеловите двойки и любовта лумна из улиците на селото, за да го оцвети и разкраси, така, както само тя може да разкрасява живота.

Само в старото гнездо пред блока на момчето все още женската не мърдаше от поста си, мъжкарят все така я обгрижваше с храна и ласки, без да загуби търпение, или това да му досади, но малки човчици не се появяваха. Момчето започна да се притеснява и припряно да поглежда сутрин през прозореца в очакване на нова гледка от любимото му гнездо. Но нищо не се променяше.

Една сутрин майка му обясни, че сигурно женската не е успяла да снесе яйца и може би другата пролет тази двойка ще си има щъркелчета. Съмнението за яйцата така се загнезди в главата на момчето, че то реши - трябваше да се покатери на дървото, да надникне в гнездото и само да разбере причината за липсата на малки щъркелчета.

То намери удобния миг - майка му беше дежурна и нямаше да се върне в неподходящ момент, за да го види как се катери по високото дърво, защото това му беше забранено удоволствие. Нямаше деца, които да объркат плановете му, защото то беше доста затворено дете, а и в последните блокове на града почти не се срещаха негови връстници. Нямаше го и мъжкаря по това време, защото момчето беше забелязало, че в ранния следобед той ходеше до блатото, за да търси храна и се прибираше едва по-късно, и то само ако е намерил нещо за вечерята на женската. За да не се върне с празна човка мъжкарят понякога закъсняваше с часове и се връщаше, когато хлапето вече се сгушваше пред телевизора преди лягане, а слънцето залязваше зад планината отсреща.

Затова този ден, след дълго дебнене пред прозореца, необезпокояван от никого, малкият обу маратонките, за да усеща по-добре краката си и да се катери по-сигурно, заключи зад себе си входната врата и ключът увисна на ластика, вързан от мама на врата му, и хукна през глава към дървото от среща.

Успя да се покатери доста бързо.

Докато се изкачваше по клоните към върха на дървото той се замисли за миг не за това дали го е страх от височината, мама го беше научила, че той е мъжът вкъщи и трябва да е смел и да не се бои от нищо, замисли се дали няма да уплаши женската.

Но като при всяко дете, съвестта отстъпи пред любопитството и той продължи да се катери. Поне щеше да разбере дали има яйца, защото ако въобще няма, няма смисъл да чака щъркелчета. Тогава цялата история със съживеното старо гнездо, която майка му създаде, и която завладя мислите му тази пролет, щеше да излезе измислена, а не истинска. Също като историята с неговия заминал баща, която то подозираше, че майка му беше измислила сама и, зад която се криеше някаква друга история, към чието разбулване то се стремеше отдавна.

Момчето протегна ръка, захвана се за най-горния клон, стърчащ към върха на дървото, и се издърпа на нивото на гнездото.

Първото, което видя беше неописуемия ужас и смъртен страх в очите на женската. Видя и как тя помръдна инстинктивно в желанието си да излети на мига пред очите на смъртната заплаха. Детето беше сигурно, че женската ще излети и ще освободи гнездото, за да види то какво има в него, но се случи нещо тъкмо обратното на очакването му - тя се вторачи с вцепенен поглед в него, сякаш готова да посрещне смъртта, но не мръдна от мястото си.

Малкият потрепера - изведнъж в главата му се върна най-страшния миг в живота му, когато преди година играеше на улицата пред блока - последната в града, а майка му седеше на пейката пред входа. Беше се отпуснала, почиваше си след дежурство и го гледаше с любов, в малкото свободно време, което й оставаше от работа, за да бъдат заедно. Стана за части от секундата - той така и не разбра как на улицата изскочи една кола, някакъв луд се беше засилил с много висока скорост и явно беше объркал пътя, за да попадне на тяхната улица, която не водеше към околовръстния път, закъдето обикновено бързаха големите коли. Докато усети какво се случва, щеше да е блъснат от летящата към него кола, но точно миг преди това майка му скочи от пейката, успя да го дръпне встрани от пътя и самата тя също да се отмести в последната възможна секунда. Той остана невредим, а тя загуби равновесие и падна встрани от пътя, като навехна крака си, но все пак успя да предотврати сигурния сблъсък. Лудият шофьор така и на спря, а те и двамата дълго след това бяха в шок от случилото се. Момчето осъзна едва по-късно, че ако майка му не беше изскочила пред колата в последната минута, за да го дръпне от пътя, него със сигурност нямаше да го има вече.

Когато гледката с летящата кола изчезна, пред него остана вцепенения от ужас поглед на женската птица, която не помръдваше от мястото си.

Сега той разбра- гнездото беше пълно с яйца, не беше нужно дори да ги види, за да бъде сигурен в това. Почувства се засрамен - от това, че причини такъв ужас на уплашената птица, от това, че беше толкова малък и глупав, за да не се сети защо дни наред женската не излизаше от гнездото си дори за миг, а мъжкият с такова постоянство я обгрижваше, от това, че не разбираше още това чувство, което накара майка му и тази птица да реагират по един и същи начин. Почувства се натрапник - не биваше да разваля уюта на гнездото с присъствието си, не биваше да причинява това на щъркелите. Малкият се разплака и бързо слезе от дървото.

Вечерта разбира се не каза нищо за случилото се на майка си, а и как можеше да сподели какво е направил след като чувството за вина го душеше и без това. Нямаше да понесе укорителния и в същото време любящ неин поглед. Знаеше, че когато е най-виновен, тя никога не се кара, а само го поглежда с много обич и мъка и той е готов на всичко, само да не вижда повече очите й такива тъжни.

От момента, в който се убеди, че в гнездото има яйца, надеждата на малкия да види и тук щъркелчета отново се появи. Ден след ден то наблюдаваше гнездото, вече не така припряно и нервно, както преди, а с твърдата увереност, че един ден чудото ще стане.

Същата надежда не напускаше и мъжкаря, който не се умори да намира храна - стараеше се да е най-вкусната и калорична, често се сгушваше, както преди в гнездото до женската, дали за да изрази любовта си към нея, или за да помогне с топлината на тялото си на яйцата да се излюпят най-сетне, детето не разбра, но то беше убедено, че след толкова грижи няма как щъркелчета да не се появят.

А пролетта междувременно се изтърколи, както слънцето вечер зад планината. Времето съвсем се стопли, момчето нахлузи сандали и къси панталони, училището свърши и децата се разбягаха от града. Сред пустите блокове на крайния квартал остана само то и миризмата на прегоряла трева във въздуха, носеща се от полята. Така единственото му съществено занимание, освен колелото, което не можеше да замени нуждата от приятел, беше да прекосява ж.п. линията и да ходи до селото, където все още наблюдаваше щъркеловите семейства.

Малките щъркелчетата там вече пораснаха, родителите им ги научиха как да летят, а скоро след това и глъчта от писукащи гладни гърла постепенно секна, защото младите щъркелчета бяха усвоили умението да ловят червейчета и жаби сами и нямаше нужда повече да съобщават на родителите си, че са гладни.

Момчето скиташе денем из ливадите на селото, където често срещаше щъркелите, забавляваше се да ги наблюдава как летят, изтегнало се под сянката на върбите край блатото, където намираше прохлада от горещината, а вечер се прибираше уморено и заспиваше пред телевизора в очакване на любимите закъснели женски стъпки по коридора и неизбежната целувка за лека нощ.

Майка му странно защо спря да го пита дали не се е случило нещо ново в гнездото. Тя като че ли съвсем изгуби интерес от развитието на собствената си приказка за щъркелите, сякаш спря да очаква добрия край, въпреки че сама създаде тази история.

Така без да разбере за момчето се търкули и лятото - неусетно, както неусетно вечер слънцето се търкулва зад планината и докато разбереш какво се е случило, и вече е време за сън.

А гнездото си беше все същото - женската, сякаш се беше сраснала с него, все не мърдаше от там, сякаш дори беше забравила вече да лети от обездвижване, мъжкарят все така носеше храна без умора, с постоянство, зад което може би по-скоро се криеше безсилие, отколкото надежда.

Момчето разбира се дори не се замисляше над тези сложни неща, защото вярваше в чудото, за което обяснения няма. То вярваше, че щом има яйца, значи женската най-накрая ще измъти своите рожби и затова двете птици се грижат една за друга, а не, че са заедно защото законът на природата, повелява на щъркелите да бъдат моногамни птици и след като създадат семейна двойка да остават с избраника си до смъртта на единия от тях.

Един ден детето се събуди - нещо странно се случваше. Из въздуха се носеше усещане за есен, беше някак притъмняло, миришеше на влага, а цялото небе се беше изпълнило с птици, които кръжаха, сякаш оформяйки редиците си за дълъг път.

- Мамо, мамо! - извика то. - Майка му обаче вече беше тръгнала на работа и то беше отново само в къщи.

Стана от леглото, залепи, както обикновено нос на прозореца, и се загледа като се взря по-добре в кръжащите птици. Това бяха неговите добри приятели щъркелите от селото и те наистина се стягаха за път. Редиците им се оформяха - отпред най-силните и здрави сред тях мъжкари - за да водят ятото, след тях женските и малките, вече заякнали щъркелчета, научили се за едно лято как да летят - за да бъдат подкрепяни от майките си в случай на умора или уплаха, и най-накрая - най-възрастните - за да пазят малките и в същото време, ако отмалеят от път и старост - да не разкъсват ятото, да не плашат младите, а просто да изостанат постепенно и да се прислонят където сварят, за да изживеят там последните си дни и да умрат един ден сами от студ.

Детето гледаше тези спретнати редици, наподобяващи на голям лъч, начертан на небето - всяка птица имаше своето място в лъча, заемаше го тихо, подготвяше се да поеме пътя към втората родина, някъде много на юг, както майка му го беше учила. Птиците  събираха сили, за да прелетят огромното разстояние, и в същото време, въпреки усилието, което предстоеше, те бяха някак приповдигнати - та нали нещо ново щеше да им се случи там, а и колко хубави стари дни бяха зад гърба им - в селото, където създадоха и отгледаха малките си.

Момчето се сепна. Спомни си за неговото старо гнездо. Погледна натам и замря. Видя женската в необичайна за нея поза - тя най-накрая беше станала от пустото си гнездо, разкършваше крилете си, за да им припомни, че могат да се движат и сякаш се готвеше да излети от дома. А мъжкарят се суетеше около нея, той също нехаеше вече за яйцата, докосваше я с клюна си нежно, сякаш за да й помогне да се подготви за полет.

Детето разбра - двете птици щяха да се присъединят към ятото. Независимо, че живееха в старото гнездо, а не в селото при другите, те бяха долетели заедно с ятото през пролетта и си оставаха част от него, а сега то идваше да си ги прибере, да им намери място в редиците на лъча и да ги отведе отново на юг.

Мъка сви сърцето на момчето. Макар и да не видя малки щъркелчета, то заобича обитателите на старото гнездо - почувства ги като свое семейство, нещо което винаги му липсваше. Те станаха и негови приятели, заеха мястото на децата, които го отбягваха, защото не е като тях. Двата щъркела запълниха с добри преживявания цялото му лято, а сега си отиваха. И дали щяха да дойдат пак другата пролет в това старо гнездо на края на града, където дори не създадоха щъркелчета, или щяха да намразят и изоставят това място.

Докато тези мисли мъчеха детето, мъжкарят прегърна с клюн женската, сякаш и казваше сбогом, а тя се сгуши в него за миг. После го погледна с тъжен поглед, а той й отвърна с окуражително движение на тялото и я побутна от себе си към края на гнездото, като че ли й каза да побърза, за да не я чака ятото.

Тя го послуша, погледна го за последен път, после се обърна напред, засили се и полетя. Крилете й тежаха, дали от обездвижване, понеже не беше летяла цяло лято, за да не напусне яйцата си, или от мъка, защото оставяше зад себе си любимия и знаеше, че повече няма да го види. Движенията й, които бяха първоначално неуверени, постепенно станаха все по-сигурни, а замахът на крилете й все по-ритмичен.

Скоро женската стигна до лъча, присъедини се към останалите женски, и когато редицата се изравни, ятото спря да кръжи над блока и полетя. Отделните птици бързо загубиха формите си в очите на детето и скоро се сляха в един равен лъч, който се отдалечаваше постепенно към хоризонта.

Момчето се стресна - а мъжкарят?! Та той не излетя. Как така го оставиха, защо го забравиха! Малкият взе да се суети, уплаши се за това, че не знае как да ги спре, как да ги извика да го вземат и него, да не го изоставят, нали трябваше да заминат заедно -двамата! Как той ще остане тук сам, та нали ще дойде зимата, а щъркелите не могат да живеят на студено! Момчето се разплака. Нямаше я дори майка му - неговата опора в живота, тя, която винаги се появяваше в труден момент, сега не можеше да помогне.

Малкият хукна на улицата по чорапи, забрави дори да заключи входната врата. Трябваше нещо да се направи веднага, стана някаква грешка, която трябваше да бъде поправена и той не можеше да остане безучастен. Застана под дървото и погледна отчаяно нагоре.

Мъжкарят беше легнал в пустото гнездо, топлеше кухите си яйца, от които никога нямаше да се излюпят птичета, и не помръдваше, сякаш се страхуваше, че ако се размърда може да промени решението си и да полети през глава към ятото. Птицата се страхуваше, като всяко живо същество в подобен момент на избор, че ако помръдне, няма да събере сили и ще изневери на природата на щъркелите, ще наруши жестокия закон, който го зовеше  да остави женската да намери на юг нов мъжкар, за да може следващата година от него тя да снесе здрави и пълни яйца. Ако сега той тръгнеше след нея, знаеше, че тя няма да го остави никога, защото щъркелите не напускат семействата си, докато партньорът им е жив. Мъжкарят знаеше, че това е единственото правилно решение и успя да намери сили да не помръдне, като остана с втренчен напред в нищото празен поглед.

Напразно детето викаше под дървото и подхвърляше камъчета към гнездото, за да стресне птицата и да я накара да излети. Тя не помръдна, точно, както преди време уплашената за яйцата си женска.

Когато вечерта майката се прибра от работа и детето, изплакало сълзите си, й разказа с пресъхнал глас всичко, тя го гушна, целуна главицата му и нищо не каза.

Жената се приближи до прозореца и погледна опустялото гнездо. Загледа се в мъжкаря и се замисли.

И щъркеловата история, като нейната от преди 6 години не завърши така, както на нея й се искаше.

Тогава трябваше да избира и тя като женската, да остане ли при мъжа, който единствено беше обичала през живота си, но да загуби детето, което носеше от него, защото животът му беше оплетен толкова много, че не му позволяваше да й даде това щастие, или да загуби мъжа, а с него и част от себе си, но да роди това дете, та дори то да отрасне само с нея и с една приказка за заминалия татко.

Много я болеше, когато си тръгна. Това беше най-силната болка в живота й.  Но тогава, в онзи миг, въпреки непоносимата болка и трудния избор, детето в утробата й, новият живот, сякаш беше по-важен от всичко друго, дори от самата нея. И тя постъпи като птицата, която напусна празното гнездо и любовта си, за да може един ден да създаде нов живот, към което я зовеше природата й.

- Не плачи, малкия ми, мъжкарят няма да остане тук, той също ще замине на юг, ще видиш, скоро ще се събудиш една сутрин и няма да го намериш, а после, когато догодина дойде пак пролетта, гнездото отново ще се напълни, защото щъркелите вече го познават, а и виж колко здраво и красиво е вече. Ще бъде пълно с малки щъркелчета, както ти казвах, ще видиш!

-Обещаваш ли, мамо?

-Разбира се, съкровище, мамите никога не лъжат.

                                                                                                                        10.09.04г.