Анна допи поредната бира и включи телевизора. Оттам се чу редовното "Bonsoir meiseur- dames". Пфу. Мразеше проклетия френски и всичката лигава романтика, която излъчваше. Какво не би дала да си е отново в у дома, да се гуши в топлите печки и да се смее с приятелката си! Уви, Хелзинки беше далече, а Париж все повече я вбесяваше със завладяващата си любовна атмосфера. Около нея бяха струпани учебници, дрехи, гримове, книги, химикалки, моливи. Анна рисуваше. Рисуваше красивите зимни пейзажи на родния си град. Копнееше пак да ги види. Копнееше пак за се подхлъзне по заледените улички, заливаща се от смях заради някоя шега на Лиле. Тя беше единствената й приятелка. Те бяха различни от другите тинеджърки във Финландия. Това беше нещото, което ги свързваше...
Телефонен звън прекъсна размислите й.
- Ало.- отговори на френски Анна.
- Ан!- чу се весел глас от отсрещната страна.
- Лиле!- зарадва се Анна, преминала на родния си език.
Говориха си дълго и се смяха много. След като затвори, Анна се чувстваше някак си успокоена. Лиле още си мислеше за нея. И Лиле се чувстваше отритната от света и хората.
Анна извади още една бира от хладилника и отново се наведе над картината, която рисуваше. Дооформяше облечените в бяло дървета и веселите лица на децата.
Лиле й липсваше. Анна вдигна глава от платното, спомнила си усмивката на приятелката си и я изобрази върху лицето на едно дете.
Никой не я разбираше. Лиле беше единствената й сродна душа, останала в любимия Хелзинки. Наближаваше Коледа. Във Финландия винаги беше толкова весело на този празник. Нали там живееше Дядо Коледа? Анна се усмихна. Ето какво ще нарисува в празния ъгъл на листа. Запрегнатите елени и червената премяна на Дядо Коледа. Няколко мънички фигури струпани около него. Остави четката и огледа картината. Усмихна се.
Единственото й желание беше Лиле да дойде във Франция за празниците или тя да отиде в града на сърцето си- Хелзинки.
Вратата се трясна.
- Проклет пияница!
Анна скочи. Явно баща й пак се беше напил, а майка й вече не издържаше.
- Не те ли е срам?!!!- крещеше отчаяната жена.- Кой ще се грижи за детето ти? Аз ли ще работя като вол, за да ви изхранвам и да можеш ти да си купуваш алкохол?
Анна се приближи до майка си и хвана ръката й.
- Мамо...
- Анна...
- Не се тревожи, моля те. Татко ще се оправи.
- Анна, баща ти е болен.- уморено каза майката с горчива усмивка.
- Знам, мамо.
- И ти си пила.- установи безстрастно майка й.
- Да. Няколко бири.
- Защо?
- Липсва ми родния град, майко.
- И какво постигаш като се напиеш?
- Това са само няколко бири. Не мога да се напия от толкова малко.
Бащата се приближи до жена си и дъщеря си. Погледна Анна тъжно и се обърна към съпругата си:
- Линда, съжалявам.- окаяно каза той.
Това вече довърши жената. Тя кресна извън себе си:
- Съжаляваш?! Ти вечно съжаляваш! И Анна направи пияница като тебе! Детето ми! Което отгледах с двете си ръце! Погледни в хладилника. Изпила е повече от 4 бири. И кой знае какво още! Проклетник! Заради тебе оставихме дома си и дойдохме тук да почваме отначало, защото ти искаше да се промениш. Наранихме Анна, наранихме и себе си. Пиер, аз те обичам. Но не мога да гледам как момиченцето ми се измъчва. Не искам никога вече да чувам от устата й "няма смисъл" или "все едно". Остани тук. Тук е твоят дом. Ние с Анна ще си идем във Финландия. Там е нашето място.
***
Анна се смееше.
- Лиле, ще ме умориш някой ден!
Лиле също се смееше.
Валеше сняг. Малките снежинки се разбиваха по нежните страни на двете момичета и ги караха да се чувстват благословени...