The Power of Love[1]

    Когато я видях на следващата сутрин, нещо странно се отключи в мен. Изглеждаше ми още по-красива. Косите ù в прекрасен безпорядък се виеха покрай блестящо бялото ù лице, а очите ù бяха още по-сини. Още по-остри и пронизващи. Беше облечена в лека бяла роба. Изглеждаше още по-ефирна и малка. За първи път в живота си почувствах, че искам да защитавам някой. Дори с цената на живота си. Беше като... порцеланова кукла. Толкова нежна, толкова... чуплива. Крехка. Не! Положително не! Не можеше да е това. Просто беше болна, слаба... чисто мъжки инстинкт да спасява жени в беда. Заблуждавах ли се?

    - Здравей, Пол.

    Беше ме чула да влизам. Обикновено никой не ми обръщаше внимание.

    - Здравей, Елиз. Изглеждаш... малка.

    Само това можах да измисля. Езикът ли ми се беше завързал, по дяволите?!

    Тя се усмихна с нейната тъжна усмивка. В този момент ме заболя зверски, че не мога да ù помогна, че не мога да я спася. Отново го отдадох на мъжка покровителственост.

    - Днес се чувствам по-добре предполагам.- каза тя, прочела въпроса в очите ми. - Мисля, че ще успея да ти разкажа повече, преди да се сгромолясам абсолютно безполезна в леглото.

    Отново се усмихна. Очароваше ме начинът, по който се подиграваше на болестта си. Толкова силна ли беше наистина?

    - Надявам се на това. Харесва ми да те слушам.

    - Няма нужда да ме гледаш с такова възхищение, Пол. Не съм по-различна от всяка друга жена. Готов ли си?

    Кимнах, настанявайки се в коженото кресло. Тя продължи...

***

    Времето, което прекарах с него, беше определено най-щастливото в живота ми. Дългите часове, които прекарвахме сгушени в леглото му, докосването му толкова грешно свято, целувките му, каращи ме да се замайвам. Изпитвах болка от щастие почти през цялото време. Не можех да спра да се питам с какво го бях заслужила.

    Беше Ад и Рай едновременно. Да съм там, свита в ръцете му, беше повече, отколкото някога съм искала от живота. Беше Просветление свише. Беше Величие само по себе си. Беше толкова... нелогично. Неестествено. Необичайно. Той беше като ангел, изпратен в отговор на всичките ми безгласни молитви. Не спирах да му го повтарям. Обичах да го гледам. Попивах всяка една извивка на тялото му, всяка една черта на лицето му. Още тогава знаех с кристална яснота, че го обожавам и че ще умра за него. И бях щастлива, че е така. Всяка секунда далеч от него сякаш протягаше лепкавото си отминаване във Вселената и ми се струваше цял век до края на часовете, цял век от нощта до сутринта. Умирах да се събудя до него. Исках това повече от всичко друго.

    И една нощ той просто дойде с някакво глупаво оправдание за пред родителите. Да ми оправи компютъра? Сигурно.

    - Не си ли го гледал този филм?- казах му аз, крайно учудена.

    - Не.- отговори ми той с усмивка. Малко го интересуваше какво ще гледаме.

    - Значи решено. - казах аз и се засмях.

    Пуснах филма и се притиснах до него. А той ме целуваше, целуваше. Гърчех се в ръцете му и се молех нощта да не свършва. Исках да замръзнем така завинаги. Да, да! Вечността не беше достатъчно дълго време, за да го обичам. Той - мракът на дните ми, силата в ръцете ми. Любовта към музиката ми. И не бяха само ръцете му, които така ме измъчваха. Беше всичко в него. Не, не исках тялото. Или поне не само него. Исках го целия, исках душата му, исках мислите му, исках мечтите му. Исках всичко с цялата болка, която знаех, че неизменно ще ми донесе. Исках с онова устремление и огън, присъщи само на младостта.

    Най-накрая, изтощени от емоции, сме заспали прекалено късно. Заспали? Едва ли можех да спя в тази безсънна прегръдка. По-скоро съм дрямала. Помня, че ме целуваше всеки път, когато се събудех. Целуваше ме с огън, с нежност. Аз се топях.

    - Ти не си спал цяла нощ! - обвиних го аз с половин уста няколко часа по-късно.

    - Спах, разбира се.- усмихна ми се той.

    Беше очевидно, че ме лъжеше.

    - Но ти ме целуваше всеки път, когато се събудех! - запротестирах съвсем не раздразнена.

    - И хареса ли ти? - усмихна се той с онази само негова усмивка на задоволство.

    Погледнах го обидено. После мило.

    - Мило, беше... невероятно. Искам всяка сутрин да се събуждам до теб.

    А събуждането... най-прекрасното чувство, което съм изпитвала. Толкова... щастливо.

“When the first light of morning is touching the leaves
and the dewdrops are sparkling like stars
I feel the touch of a mild breeze caressing my skin
as I'm running to reach your strong arms…”

    Кълна се, че точно това ми беше в главата. Любовта ми беше чиста. Щях да продам душата си на Дявола, ако така можех да я запазя от безразсъдството на света. Аз бях дете и обичах по детски. Затова всеки един детайл с болезнена яркост се е врязал в паметта ми. Всичко около мен се въртеше. Помня как той се усмихваше. Господи, толкова нараняваха тези спомени. Помня как отидохме на рожден ден на някаква негова приятелка. Помня, че като ме изпращаше, „поля” розите пред входа. Помня колко му се смях. Помня, че ръцете му не ме пуснаха и за секунда.

    Бях сигурна, че той ме обича със същата непресъхваща страст. А толкова грешах. Толкова лошо грешах...

“What greater gift could I get to feel alive
than the power of love in your eyes…”

    Така си мислех за него. И продължих да не вярвам, че го заслужавам. Продължих да го обожавам, да го издигам далеч над другите. Той трябваше да бъде повече от другите. Той беше уникален. Единствен по рода си. Не бях виждала по-нежен човек от него.

    Винаги, когато беше около мен, се сковавах, не знаех какво да кажа. Да, толкова силно беше влиянието му върху мен. Чувствах се нищожна, незабележима пред изгарящото великолепие на неговата красота.

“Like a blooming rose in a barren place
that must absorb the falling rain
I am longing for your warm embrace…”

    Аз бях неговата роза. А той беше животворният дъжд, под който разцъфвах. Беше... красиво. За първи път.

***

    Гледах я. Такава исках да я виждам винаги. Нещо светло блестеше в очите ù. Дали беше любов? Усетих режеща болка в сърцето при тази мисъл.

    - Късно е вече.- прошепна тя.- Искам да бъда сама.

    - Извинявай, Елиз. Тръгвам си.

    Бях разочарован. Магията беше развалена. Тя отново ме отпращаше. Не аз бях онзи, за който това мъничко сърце в гърдите ù продължаваше да тупти.

    Излязох. Свиването на стомаха ми ми показа, че съм стигнал прекалено надалеч за прекалено кратко. Връщане назад нямаше.

    Въздъхнах и продължих към стаята си. Утрото е по-мъдро от вечерта. Утре пак щях да я видя.

[1]Artist: Lunatica

Album: The Edge Of Infinity