Вече седми час се беше вторачил в чашата с вода на масата. Толкова му се пиеше, а до нея имаше само три метра.

Когато си тръгна набързо, тя забрави да я остави на нощното шкафче.

Позвъниха, за да кажат, че майка и е с инфаркт в болницата.

Наведе се, целуна го по челото и бързо затвори вратата. Дори не го чу, как каза след нея:

- Успокой се! Всичко ще е наред!

Спомни си, кога за първи път я видя. Тъкмо го качиха с носилката до спалнята, след едногодишен престой по болници.

Беше луда глава и страстта му да се катери по планинските върхове, стана мания. Все по-високи и все по-непрестъпни. Изпитваше истинска наслада да е сам пред отвесните скали, да има усещането, че е силен и ще победи планината.

Уви, беднотията го победи. Използваше стара, евтина екипировка и един миг преди да е на върха... Въжето се скъса.

Намериха го група планинари, чак на втория ден. Лицето му бе почерняло от студа и едвам дишаше. Само волята му да живее го спаси.

В болницата не можаха нищо да направят, защото три прешлена бяха натрошени и почти прекъснали гръбначния мозък. Завинаги щеше да бъде инвалид.

Единствено можеше да движи, много малко ръцете си и главата. Другото бе една безчувствена плът, която на всичко отгоре му носеше и фантомни болки.

Санитарите го метнаха от носилката на леглото и излязоха. Остана сам загледан с празен поглед в тавана. Минаха часове и никой не влезе. Толкова сила му трябваше, да свикне със самотата и безпомощността.

Някой почука на вратата.

- Влизай, ако не искаш да чакаш до Второто пришествие, за да ти отворя!

В стаята влезе... Влезе... Слънце, усмивка, прелест, щастие...

Толкова бе ефирна. Дългата и черна коса покриваше раменете, а на бледото лице, две сини очи излъчваха спокойствие и красота.

- Аз съм вашият асистент. Изпратиха ме от социалните и се извинявам за закъснението, но трафикът е ужасен.

Толкова бе изумен, че успя да каже само:

- Ъхъ.- и шумно преглътна.

Така започна всичко. Момичето бе не само красиво, но и интелигентно. Казваше се Антония. Говореха си с часове за книги, за картини, за всичко. Той и разказваше за планината, а тя понякога носеше скицник и му рисуваше неща, които е видяла, а рисуваше наистина много добре.

Това бе началото, а после прерастна в необходимост да бъдат заедно и може би любов. Но той никога не позволи Антония да разбере, че я обича.

Стисна зъби и затвори очи. Искаше да бъде до него... Тя трябваше да бъде до него!!!

Водата започна да образува кръгчета на повърхността и чашата бавно се премести по масата. После политна от ръба и с трясък се счупи на пода.

И последният шанс да пие изчезна.

Повдигна се на лакти и се строполи на пода. Пълзейки стигна до малкото мокро петно на пода и долепи устни в него. Не утоли жаждата си, но бе доволен, че има все още воля и че мисълта му е по-силна от материята.

Така лежа повече от час. После отново събра сили. Затвори очи и пусна духът си да излезе.

Бе странно усещане, но после успя да го овладее.

Отново влезе в плътта и  бавно сякаш е в безтегловност тялото му започна да се изправя.Леко се понесе във въздуха и легна отново на завивките.

Минаваха часове и часове. Слънцето изгря после залезе, а  Антония не се появи.

Едва на другото утро влезе една пълничка жена. Хвърли се да подрежда нещо. Някаква храна в таблата и мълчейки му я сложи в скута.

- Къде е, Антония? - каза с пресипнал глас.

- Кой? А, момичето дето те обслужваше.

- Да, Антония се казваше!

- Ми, от службата казаха, че я блъснала кола.

- Жива ли е?

- Ми, май умряла. Още на шосето. Аз ще тръгвам. След обед ще дойде друга колежка.

Обърна се и с клатеща походка излезе.

Метна таблата на пода и от очите му потекоха сълзи.

Остана така и после се пренесе в своя свят. В света на мислите. В света на своята душа.

Искаше да отлети, искаше да бъде в небето, искаше да кръжи и върхът на планината да е долу... Долу под него...

Бавно, отпуснатото тяло започна да се преобразува. Ръцете му се превърнаха в крила... Той целият стана орел. Огромен орел, който гледаше гневно с жълтите си очи.

Скочи на перваза на прозореца. Разпери крила и полетя. 

Високо, високо в небето, където може би бе тя, където бе Свободата...

Край