„Ей, с жълтата фланелка…“
Аз съм във фланелка на „Левски“. И се обръщам. „Жълта фланелка, за да не показвам наиед жълтата си книжка“. Оня се хили…
Симеон. Едър, пълен – не шишкав, а сочен. Винаги си беше такъв. Обичаше шума на вестника, в който е увита баница или нещо друго за хапване, пред шумкането на отваряните книжни страници. Съученик от първи та до осми клас. После отиде в ТМСС-а. Тракторист. Ами не му вървеше учението. Пък и не му се учеше. Пишат му тройка или даже двойка – захили си се спокойно, нали изпитването минало, а ядове никакви. Ядовете по него – като по гъска вода. Усмихнатр ведър – днес му викат позитивен човек.
Виждам го всяка година. В града си е. Работи какво ли не. Каквото намери и за колко време го вземат. Не прави бели, изпълнителен е, ама… Все нещо се обърква. Не той обърква, но все покрай него…
Навремето стана градска забележителност. Аха-аха да си ожени за грузинка. Но баща му го спря. А щеше да е интересно…
После взе местна. Или тя него. Но още са заеднол Макар той да е цял ден из града. Де двама, той трети. Захилен, пръскащ фонтани необуздано добро настроение. Ньорав виц не знае, ама как се смее на всички… Даже на ония – с дядомразовските бради. Всеки виц за него е супернов, оригинален и за пръв път чут…
Какво ще остави след себе си? Сигурно нищо…
Ама си поживя…
И още да живее…
За кефа… Завиждам му искрено…
Щото казано е: Много знание носи много тъга…
И -
А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги - то няма край, и да четеш много - то е уморително за тялото.
Демек, Симо си живее библейски правилно…
Искам и Но не мога...
© Георги Коновски Все права защищены
Умна баба...