*** ~Sin ti, contigo...~ ***

"El amor es como mafia,una vez que estas dentro ya no puedes salir!"
"Любовта е като мафия, вътре ли си един път, вече не можеш да излезеш!"

~~~~~~~~

Благодаря ти, че ме научи как да живея, как да дишам, как да мечтая...
***
Сълзите ми капеха върху пръстта, сливащи се с дъждовните капки. Зарових ръце в шепи, неспособна да спра плача си. Шумът от бурята заглушаваше тихите ми, болезнени стенания. Бях тук, бях жива, но сякаш животът си бе отишъл с теб, любов.
По черната мраморна плоча, черна като очите ти, се виждаха няколко пукнатини. Снимката ти ми навяваше толкова много красиви спомени. Ала сега те нямаше. Вече шест години всеки ден идвах на гроба ти, но днешната дата ме караше да скърбя най-много. Точно днес, денят, в който всички празнуваха, аз ронех сълзи. Скърбях, за това, че те загубих. За това, че животът те отне от мен.
Коледа. Отиде си на Коледа. Преди шест години. Цели шест... Имах чувството, че са изминали хилядолетия, откакто те прегърнах за последно, откакто те целунах. Откакто чух звънкия ти смях и видях любовта в очите ти. Имах чувството, че си отиде вчера. Болката все още бе така непоносима, както когато те видях застинал на болничното легло. Знам, че се опитаха да те спасят, но въпреки това така и не успях да им простя, просто не можах.
Въпреки сълзите, риданията, виковете, болката, страданието ми, ти не се върна.
***
Странно. Обикновено валеше сняг. Ала тази вечер сякаш сълзите ти се смесваха с моите. Сякаш дъждът олицетворяваше нашата мъка. Седнах на малката черна пейка и се загледах в замръзналата, заскрежена пръст, която сега бе твоят дом. Твоето вечно легло. Протегнах ръка и погалих черно-бялата, леко избеляла снимка. Усмихнах се. И вече знаех какво да направя.
***
Не можех повече да скърбя за теб. Не можех да понеса и минута повече без теб. Исках да чувствам радост, а не тъга. Исках любов, а не болка. Затова просто трябваше да дойда при теб. Там, където си ти.
***
Съблякох черното износено палто. От шест години не бях погледнала друг цвят. Аз никога нямаше да спра да скърбя за теб. Хвърлих го на пейката и преминах от другата страна на гроба. Бях облечена точно както при първата ни среща. С белия си вълнен пуловер, с избелелите си дънки и с онзи пухкав, плетен шал, който ни събра. Усмихнах се и го направих. Легнах до теб. Прегърнах черната пръст, сякаш прегръщах тялото ти.
***
Заваля сняг. Не знам от колко време лежах на земята. Тялото ми трепереше. Или пък се беше сковало. Не усещах почти нищо. Снежинките падаха по лицето ми като студени, щипещи целувки. Нежно се стопяваха, превръщайки се в малки капчици, сълзи. Русите ми коси – навсякъде разпилени като покривка, обсипана с малки, бели кристалчета...
***
Усетих как нещо сякаш ме дърпа нагоре. Не можех, а и не исках да преборя нито него, нито съня, към който ме приканваше. Затворих очи и... тогава те видях. Все така красив, висок, сторен и усмихнат. Черната ти коса бе огряна от меките слънчеви лъчи. Ръката ти, протегната към мен, ме накара да се затичам с все сила по меката, зелена трева. Прегръдката ни бе силна, изразяваща копнежа ни един по друг. Устните ти върху моите... Целувката ни бе нежна, изразяваща изпепеляващата ни любов. Сърцата ни туптяха заедно, сякаш бяха едно цяло. Чувствах се завършена, цяла. Усмивката ти ми вдъхна кураж. От тук насетне щяхме да бъдем заедно. Завинаги...
***
И двамата поехме към светлината. Ръцете ни, сключени здраво, като древно обещание. Аз и ти. Заедно завинаги, любов.

~~~~~~~~~~~~~

Para siempre...