Тя го чакаше да се върне. Гледаше мълчаливо през прозореца и за нищо не мислеше. Масата беше готова - салата, чаши, чинии за супа, за основното, прибори. Салфетки... А, салфетките беше забравила. Стана, отвори шкафа, камбанката, закачена на дръжката му, иззвъня и извади жълтите салфетки. В този момент на вратата се позвъни. Беше той. Оправи инстинктивно косата, погледна се, без да вижда в огледалото, и отвори.
-Здравей.
-Здравей - каза той и ù подаде огромна червена роза.
-Оо, прекрасна е! Просто прекрасна! Но розите имат бодли, не знаеш ли?
-Знам, но и ти знаеш - такава е любовта ми.
Вечеряха мълчаливо. Само приборите подрънкваха от време на време. Тишината бе единственото красиво споделено нещо в брака им. И благоприличието, разбира се. Двамата бяха подобаващо благоприлични. В далечината се виждаше Марица и последните слънчеви лъчи на залеза проблясваха по гладката ù повърхност. Все още беше сиво и облачно, но слънцето някак си беше пробило един облак и се показа за малко, колкото да ...