Нека направим един експеримент. Затворете очи и кажете какво виждате. Нека ви кажа аз какво виждам – нищо. Говоря за едно голямо нищо, което си е там още преди сътворението на света. Така виждах живота преди години, а нещо от онзи светоглед ми е останало и днес. Всичко ми изглеждаше празно и без никакъв смисъл. Жалко е как хората растат заблуждавани, че ги очаква нещо хубаво. Празни приказки за добро бъдеще, истинска реализация, въобще глупостите на манипулаторите, които ни контролират. Реклами за техника, ненужна никому, предавания, новини, вестници, интервюта с луди, мода, пари и прочие. Това отчуждава човек, особено когато мислиш, че всичко е една огромна глупост. Някои хора успяват да се абстрахират и се справят някак си, но не и аз. За мен средството беше едно – алкохолът. И така. Ще започна с моята история.
Беше късно вечерта, не помня конкретна дата и година на случката. Отдавна не бях изтрезнявал, а и честно казано - така ми харесваше. Седях си в бара и поръчвах поредното питие. Барманът беше свикнал с моето блуждаещо наоколо присъствие. Питието пристигна. Запалих си цигара и тъкмо да отпия, бях прекъснат от думите на бармана.
- Не те разбирам, защо го правиш? – каза той.
- Защо правя кое?
- Защо си съсипваш живота? Млад си, а имаш вид на мъртвец. Извинявай за сравнението, но това е самата истина.
Какво по дяволите ми говори този проклетник? Не вижда ли, че искам да се отдам на перфектното уиски?
- Виж сега – казвам аз, – какво ще правя с живота си е моя работа. Ако беше по-умен, нямаше да сервираш на разни алкохолици и отрепки.
- Да, но потърси помощ или намери начин да се справиш с проблема.
- Аз не виждам проблем, така ми е добре, а сега ме остави на самотата ми.
Продължих със стандартното си занимание. Седях си и всичко около мен бавно се топеше. Хората, музиката, всичко. Защо го правех, защо се самоунищожавах? Не съм убеден в отговора. Може би това беше моят начин да не попадна в огромната сива редица от хора със сиво изражение на лицата. Те са навсякъде - по улицата, в автобуса, в заведението, няма отърваване от тях. Не исках да се превърна в робот, подчинен на измислени закони.
- Мамка му – възпротивих се, – кой е казал, че Фил Колинс не прави сносна музика?
О, Богове, това защо го казах? Вероятно бях много пиян. Вече ми се виеше свят, а всяка следваща глътка беше по-тежка от предишната.
- Отивам да повърна – съобщавам на бармана, само за да му видя смотаното изражение.
Трудно се добирам до тоалетната, чувствам се безсилен, навеждам се и повръщам. Вдигам глава и виждам надписите над тоалетната чиния. Нещо от сорта на: „Всички сме в Ада”. Ад? Тук трябва да съм припаднал…
Виждах нищо, отворих очи и съзрях болничната стая. Това не е адът. На стената имаше часовник. Нямам представа колко време съм бил в безсъзнание. По почти празната система с глюкоза, която течеше във вените ми, предполагам, че съм бил в това състояние няколко часа. Нямах стандартните признаци на махмурлука, системата е изчистила кръвта ми. По-скоро чувство на вина и слабост.
- Каква жалка гледка съм. – казах на глас.
Тогава влезе сестрата. Стандартно облечена, носеща нова система.
- Виждам, че сте се събудили, господине – каза сестрата.
„Господине”? Какви маниери само. Смотана путка, аз да не съм ù някакъв дъртак, болен от рак?
- Време е да ви сложим новата система.
Стоях и гледах невярващ. Какво си мислеха тия, че ще седя вечно тук, за да ми блъскат някаква захар и вода? Вече ми се ходеше до нужника.
- Благодаря за грижите, които сте положили за мен – започнах несигурно, – но мисля, че е време да си вървя. Чувствам се добре и не виждам причини да оставам.
- Все пак трябва да изчакате визитацията на дежурния доктор.
- Нямам никакво намерение да чакам някакви си доктори. – направих опит да се изправя на крака, но се чувствах безсилен. Олюлях се леко и се подпрях на леглото. Изкарах системата от вената си. Тогава изпаднах в сериозна паника. Бяха ми сложили памперс като на шибано бебе. Все още нямах нужната координация на движенията си, но това не ми попречи да кажа на сестрата мнението си за памперсите.
- Това да не са от онези разтегателните памперси, които ги дават по рекламите? Попивали до пет пъти повече?
- Ами не – каза сестрата, – това са стандартни памперси.
- Да ви приличам на бебе?
- Ами не.
- Тогава защо сте ми сложили някакви смотани памперси? За да не се изпикая в леглото? Въобще, махам се – страшно разгневен констатирах.
Сестрата стоеше и ме наблюдаваше безсилно. Какво можеше да направи в този момент? Взех си якето и се ометох. Въобще не гледах никого в очите. Притрябвало ми е да виждам погледи на съжаление. Кои бяха те, че да ме съдят. Какво правя с живота си е моя работа. Излязох от болницата и повървях известно време по улицата. Бях гладен. Хапнах в някакво кафене, изпих си кафето и стоях замислен на масата. Гледах в една точка и се чудех дали те не са прави, а аз греша? Ами ако наистина трябва да се излекувам? Ако трябва да потърся помощ, да споделя на някого за проблемите си? Ще ми минат тези мисли и отново ще се върна към чашката, знам си аз. Платих си сметката и тъкмо да изляза от кафето, на вратата ме спира някаква жена.
- Здрасти – поздравяваме тя.
- Ъ, здрасти – отговарям стреснат, – познаваме ли се?
- Виждали сме се, работя в банката на…
Сега се сещам. Това е оная на гишето. Често тегля от нея парите, които са ми изпратили от фирмата, в която работя. Да, забравих да кажа, че имам платена работа, за която въобще не си давам зор. Тя е просто спонсор на среднощните ми занимания. Така си купувам алкохол, ходя по разни курви, въобще - преживявам. Пиша за някакъв вестник. Различни стихотворения, кратки разказчета. Винаги съм пиян, когато го правя, не знам дали осъзнават, че децата, които четат и се пулят срещу надписите, всъщност четат измислиците на един луд.
- Да, сега се сетих – казвам на банкерката. - С какво мога да ви помогна?
- Нищо конкретно – отвърна тя, – просто си търся някаква компания.
А, ясно. Още една самотна персона, която в отчаянието си е стигнала да търси разговор с безпомощен алкохолик.
- Можем да излезем някъде, късно вечерта примерно – казвам, като през това време я оглеждам, за да преценя външните ù дадености. Става.
- С удоволствие – отговаря тя. – Ако нямате нищо против, можем да посетим ресторанта в центъра, как му беше името… а, да. Ресторант „Кринг”
- Добре. Девет часа в ресторант „Крин”.
- „Кринг” – поправя ме тя.
Откъснах се от разговора и отново потърсих най-близкия бар.
Стоях си в квартирата и бездействах. Часът беше 14:25, до срещата имаше още много време. Изпитвах известна паника, защото не знаех как ще завърши подобно начинание. Нека ви опиша и мястото, в което живея. Скромна квартира, минималистично обзаведена. Малък телевизор, хладилник, печка, която рядко използвам, пералня, касетофон, маса с три стола и скромна колекция от книги. Имах и диван, на който седях в момента. Горе-долу в такава обстановка пишех творенията си. В момента обаче стоеше избор пред мен. Да се обръсна за срещата или да запазя небрежния си вид. Няма значение, понеже се сещам, че в хладилника имам известно количество бърбън. Ще ми се отрази добре, мисля си. Сипвам си една чаша, паля цигара и включвам телевизора. Предимно ориенталски сериали, със сигурност не по моя вкус. Бих предпочел някой екшън филм, но виждам, че на Диема въртят за пореден път филм с Чък Норис. Смотана работа. Не, че не ме кефи актьорът, но зрителят винаги знае, че няма да му се случи нещо лошо. Та той е шибан Бог на бойните изкуства. Със сигурност би смачкал физиономията на Джеки Чан или Джет Ли. Докато Чък демонстрира крак със завъртане на бандита, аз отпивам още една глътка. Чудя се как да подходя довечера на срещата. Дали да се направя на идиот, или да симулирам някакви маниери. В момента просто седя с чаша в ръка и чакам времето да отмине. Мога да кажа, че времето прави, каквото си иска. То си е жив организъм. Често върви мудно, а друг път бърза, сякаш се е запътило към Олимпийските игри. Такъв е животът, казвам си.
Загубих бройката на погълнатото количество алкохол. Дават някакво повторение на детското предаване „Кой е по-по-най?” Нямам представа защо по това време на деня. Малки дечица пеят песнички и разказват какви искат да бъдат като пораснат. Въобще, родителите им ги набутали, за да може да им се подиграват след години, когато бедните дечица гледат записи на самите себе си. Малко момиченце разказва, че иска да стане евро-депутатка. Каква мечта само? Нищо чудно все пак да се добере до някакъв подобен пост. Дори и на тази възраст, родителите са избрали доста неподходящо облекло. Къса поличка?! По-скоро ще тръгне от някоя квартална кръчма с чалга песните си, после ще води слабоумно предаване в 1 часа през нощта, в което вече порасналото момиче предлага сума пари, само ако им се обадим и познаем дадената дума. Прекъсвам нишката си от мисли, когато поглеждам часовника. Време е. Пак дойдохме на размисъла ми за времето и отново се отплесвам, но бързо се осъзнавам. Обличам си някакви дрехи. Харесвам тъмните джинси и точно това обличам. Някакво дънково яке и вече съм готов. Не се обръснах.
Вървя по улицата на път за към уговорения ресторант. Уличните светлини издават странно излъчване. Дали е заради алкохола, не мога да кажа. Хората вървят без посока, без умисъл. Просто се разминаваме и всеки продължава. Някаква полицейска кола прелита с бясна скорост и включени светлини. Унесъл съм се в размисъл и без да подозирам, вече се намирам пред ресторанта. Часът е 20:55. Пет минути, докато мацката пристигне. Стоя и чакам и тъкмо да запаля нова цигара, чувам нейния глас.
- Добър вечер – казва тя.
Обръщам се и я виждам. Добре облечена, някаква официална дреха, предполагам не я облича често, защото изглежда нова или е прана с някакъв прах от рекламите.
- Добър вечер – отговарям.
- Много ли ме чака? – запитва тя.
- Не, току-що пристигнах, канех се да изпуша една цигара, но ще го направя в ресторанта.
Смее се.
- В този ресторант не се пуши – осведомява ме тя.
Това ми идва като удар с парен чук. Как така да не се пуши? Каква е тая мизерна дупка?
- Добре, нека влезем – опитвам да сдържам гнева си.
Ресторантът не се оказва никаква долнопробна дупка. Даже напротив, има хубави и уютни сепарета, на всяка маса има букет с цветя. Музиката звучи отпускащо, а и няма много шум. Има няколко двойки от хора. Преодолявам първоначалния си гняв и съм готов да се настаним. Обръщам внимание на обзавеждането. Картини, копия на Рембранд, някакви гоблени и други неща, на които не обръщам внимание. Издокарали са го в някакъв старомоден стил. Със сигурност и аз трябва да покажа съответните маниери. Само да не беше замаяната ми глава и нямаше да имам проблеми. Винаги оплесквам всичко. Сядаме на избраната от нея маса, като преди това ù дърпам стола, за да се настани. Истински джентълмен. Не трябва да си давам толкова зор, казвам си. Настанявам се и аз и вече ни носят менютата. Надпис: "Ресторант "Кринг" на корицата. Отварям, прелиствам и… мислите ми просто се преплитат. Не вярвам на очите си…
Това е вегетариански ресторант! Сега разбрах и защо не се пуши. Оглеждах менюто известно време и не забелязах никакво месо, риба, прасе, пиле, дори котка би свършила работа. Имаше моркови, грах, коприва, зеле, всякакви зеленчуци. Аз да не съм кокошка? Здравословен живот, друг път. Паниката нахлу в главата ми. Вероятно имаше спасение от ситуацията. Нали алкохолните напитки се правят от различни житни култури, грозде и т.н.? Ето защо побързах да обърна на последните страници. Най-често там слагаха алкохола. Ура! Уиски, джин, вино, коняк… време да благодаря на Боговете. Не ми пукаше за цената им, никога не ми е пукало. Въпреки първоначалната ми изненада, бях гладен. Може би ще залъжа глада с някакви водорасли или може би не, помислих си. Тогава се сетих, че не съм сам на масата. Вдигнах поглед и тя ме гледаше.
- Избра ли си нещо? Кухнята тук е много добра, препоръчвам ти панираната коприва. Върви със сирене – поясни тя.
- Да, избрах си – със сигурност няма да лизна тая коприва, казах си. – Ще си поръчам един омлет и голям скоч.
- Щом ти не искаш, аз ще хапна от копривата, а за пиене бяло вино – поясни тя с известна гордост в гласа си. Вероятно ми доказваше, че не е някаква трезвеничка. Но бяло вино с коприва?! Това трябва да го запомня и да напиша разказ за него. Един ден, кой знае?
Келнерът пристига и е готов да приеме поръчката ни. Когато мацката заявява своята поръчка, келнерът отвръща:
- Чудесен избор, мадам.
Не бях прав. Оказва се, че бялото вино вървяло с коприва. По дяволите! И наричам себе си пияч? Все тая… Келнерът записа поръчките ни и ни остави сами. Това беше моментът, в който трябваше да направя някакво впечатление или поне да започна разговор. Знам, трябва да похвалиш някоя част от облеклото – обувки, рокля, обеци, нещо по избор.
- Изглеждаш добре в тези дрехи – започвам несигурен. - Отиват си с цвета на очите ти.
Какви глупости, мисля си. Но противно на очакванията ми, както често се случва, „дамата” е страшно поласкана. Не вярвам да има ниско самочувствие, работи в банка все пак и няма вид на изпаднала.
- Благодаря. Ти също изглеждаш… ъ, добре – казва също несигурна.
Как по друг начин да изглеждам? Прекарах нощта в болницата, наливам се, откакто я напуснах. Вкъщи почти не мигнах и отново се наливах. Все пак каза, че изглеждам добре. Това ми звучи като добро начало. Забелязвам, че пиячката ни пристига, хубаво уиски, на което ще се насладя. Слагам една бучка лед, която може само да подобри вкуса му, не искам повече лед, защото доброто питие ще стане вода. Мацката пробва виното, като първо доближава чашата до носа си, за да вдиша аромата му. Аз не правя това с уискито, защото много добре знам как мирише.
- Харесва ли ти ресторантът? – пита ме тя.
Не искам да се правя на нещастник и отговарям:
- Обстановката е добра. В общи линии ми допада.
Спестявам ù подробностите за храната, пушенето и всичките тревопасни на съседните маси. Не искам да се впускам и в дълги разговори относно диети, здравословен живот, генно-модифицирани продукти и други. Не намирам смисъл в тези неща. Подобни неща винаги ме удивляват. Как може някой да вярва в тия глупости?
- С какво се занимаваш? Имам в предвид какво работиш? – мацката изглежда е твърдо решена тя да води разговора и да разнищи личния ми живот.
- Пиша за един вестник. Нищо особено. През останалото време си намирам начини да разпускам – това е най-добрият ми възможен отговор, мисля си.
Донасят ни и ястията. Опитвам омлета и се оказва най-добрият омлет, който съм ял. Копривата също била добра, обяснява тя. Разговорът продължава, като ми обяснява, че работата ù била скучна и изморителна. Не получавала голяма заплата, но била достатъчна за сама жена. Живеела скромно. Развива и теории за новите предавания по телевизията, също за някакъв филм, който гледала наскоро. Обичала хубавите драми. Предимно се съгласявам и не я прекъсвам. Нали трябва да се изслушва дамата? Сигурен съм, че не е забелязала, че това е третото ми уиски.
- Доста си жаден – отбелязва тя.
Ето на! Следи ме внимателно като някакъв агент под прикритие. Трябва да потърся оправдание.
- Имах тежък ден, това е.
В общи линии вечерята вървеше хаотично, като предимно мълчах. Дискутирахме отделни теми. Похвали се и какви книги четяла, нали съм нещо като писател. Часовникът показваше 23:05. Време беше да си тръгвам, чувствах се изморен. Платих сметката и излязохме от ресторанта. Успокоих се, че мисията ми беше успешна и ще мога да се прибера, без да съм направил нещо ненужно. Тогава тя изстреля:
- Да отидем във вас?
Към кого беше зададен този въпрос?
- През целия ден имах проблеми – започнах, без да си давам зор, – почти не съм изтрезнявал. Не искам да сторя нещо, за което после ще съжалявам.
Не знам защо отказвах на толкова добре изглеждаща жена. Погледът ù също беше самотен, като моя. Копнеех за компанията на човек, който да ме подкрепя в трудните моменти. Преди да ми обърне гръб, казах:
- Добре, можеш да дойдеш, ще ми бъде приятно.
Спрях едно случайно такси и посочих адреса на шофьора. Докато пътувахме, гледах през прозореца на таксито. Беше вече късно, по улиците почти нямаше хора. Мяркаше се по някой просяк, влачещ пликове с боклуци. Други спяха по пейките. Винаги ме е отблъсквала реалността. Сурова, тежка и крайно ненужна. Никога нищо не се променя.
Таксито спря, платих и се качихме в квартирата ми. Предложих по нещо за пиене, но дамата отказа. Дори и на себе си не сипах нищо. Чудех се какво да направя. Дали да пусна някоя хубава мелодия, или просто да си седим в мълчание? Тишината бе прекъсната от нея.
- Скромна квартира имаш – каза тя.
Не исках да слушам подобни неща и минах по същество.
- Искаш ли да си легнем? Няма да те насилвам, не съм в състояние, а дори и да бях, нямаше да го направя. Отдавна не съм бил истински с жена.
Можеше да стане и да си тръгне още в онзи момент, но не го направи. Просто се усмихна и това беше. Легна в леглото ми, без да задава излишни въпроси. Това ми харесваше. Всичко останало се подразбира. Заспахме, вплетени един в друг.
Събудих се, вече изтрезнял. Слънцето още го нямаше. Станах от леглото, без да я будя. Тя стоеше неподвижно и изживяваща своя сън. Реших да се поразходя, да събера мислите си. Облякох си нещо и излязох. Вървях и виждах всичко наоколо ясно, без главата ми да е замаяна от алкохола. Тогава разбрах. Не можеш да избягаш от Сивата редица. Тя си е там. Може да не си част от нея, но няма смисъл да се дистанцираш, защото това е невъзможно. Разбрах, че човек не може да живее сам и да се унищожава заради идиотщината на останалите. Нека всеки вярва в каквото си поиска. Телевизия, реклами, вестници, новини, мода, пари и т.н. Аз никога няма да съм като останалите. Седнах на една пейка и дълго време мислех. Дали бях намерил подходящия човек? Това предстоеше да разбера. Радвах се, че отново имах причина да чакам следващия изгрев, да живея. Изпитвах любопитство от бъдещето. Чувствах се добре. Първите лъчи на изгрева се показаха. Станах и се прибрах.
Тя продължаваше да спи - така, както я бях оставил. Легнах и си казах: Човек страшно усложнява нещата, когато е трезвен…
© Станислав Петков Все права защищены