Скачаме ли?

    Стояхме пред сладкарницата и спорехме. Във връзка като нашата диапазонът от теми за спорове беше от забравена на котлона тенджера с извряла супа до жестоко и абсолютно безпричинно предателство. Изврялата супа си е сериозен проблем. Особено когато нямаш какво да ядеш, а умираш от глад в 3.30 през нощта. Някак си за какво ти е жена, ако ще забравя супата на котлона, нали разбирате? Или няма да ти прави салата и ракия, докато ти си се изтегнал удобно на дивана и си гледаш мача. Или ще мрънка, че иска да си гледа сериала, когато играят Лацио и Рома. Как да го търпиш т’ва? На всичкото отгоре си скъсва задника от работа, като й казвам да си стои вкъщи и да си гледа домакинството. Не че цялата къща не лъщи от чистота. Ама ми е гузно да я гледам такава уморена през цялото време. Разбирате ли, жена ми е, обичам я.

    Ето, сега стоим пред сладкарницата и спорим, защото аз й казвам, че ми се ядат палачинки, а тя иска да прави крем-карамел. Постепенно спорът се превръща в кавга и острият й шепот се извисява до пронизителен крясък. Понякога като ми вика, ми се иска да я зашлевя. После я поглеждам такава една уморена, със сенки под очите, с бледо лице, и ми става мъчно за нея. През цялото време е толкова изнервена. И аз не знам как да й помогна. Гледам я и вече не виждам моята Лили. Онази хубава Лили, която ми завъртя главата в гимназията. Онази Лили, заради която пропътувах целия свят, за да бъда с нея. Обичам я още, не ме разбирайте грешно. Обичам я много, ама не е онова топло усещане, не е онази близост, която имаше между нас. Сърдя й се, че е такава една капризна и придирчива. Винаги на нейното да е. Колко мача от „Шампионската” изпуснах заради нейните несвършващи сериали! Рич, Торн, Брук, Марина, Лукас, не знам си кой. Омръзна ми вече! Ама че жена! Фурия.

    Ето, стоим сега пред сладкарницата и тя тропа упорито с крак. Не искала да яде тука. Не й харесвала обстановката. Ама че вироглаво същество. На мене ми е все едно къде ще ядем, най ми е добре вкъщи, да си хапна от нейната извряла супа или жилави пържоли. Но тя иска навън. И аз й угаждам. Угаждам й всеки ден, по 24 часа на ден, седем дни в седмицата. Този път ще проявя характер и няма да й угодя. Не че ми пука в коя сладкарница ще седнем. Просто ми омръзна.

    - Борисе, престани да се инатиш! Тук е толкова мръсно! Откъде да знам какво слагат в тези сладкиши! Ако знаеш Ина какви неща ми е разправяла за тия долнопробни сладкарнички... Ако ще ходим някъде, да ходим на някое хубаво място, лъскаво такова, разбираш ли? Няма да вися по дупки някакви. Аз съм изтънчена дама...

    Оставям пороя от думи да ми мине покрай ушите. Тя все едно и също повтаря. Не беше лигла. Аз ли я разнежих толкова? Искала в някое лъскаво тузарско местенце. Ех, Лили, как да ти обясня, че ние не можем да си позволим да ходим по местата, по които ходи семейството на Ина... Този месец не знам дори как наема ще платим. А тя иска да я водя в някоя лъскава сладкарница. И знам, че накрая ще я заведа. Ядосвам й се сега, защото знам, че го иска само за да се изфука утре пред Ина. Едно от малките й удоволствия. Не мога да го приема това у жените- все да се изфукат, да се изперчат. Уж са приятелки, а само се състезават- коя има по- хубав мъж, коя прави по- често секс, коя ходи по по- скъпи заведения, коя носи по- маркови дрехи (не че има такова нещо като по- маркови дрехи), коя е по- слаба и прочее глупости, които нямат никакво значение за мен. За мен Лили винаги е хубава. Предполагам, че и за Петър Ина винаги е хубава. Така стоят нещата, но те не го разбират. И само ме ядосва тази твърдоглава, инатлива жена. Сякаш й доставя удоволствие.

    Хората вече ни гледат. Лили млъква. Не иска да се засрамва пред съседите. Всички я познават. Но продължава да ме гледа лошо. Знам, че ще ми стъжни живота, ако не я заведа там, където иска. Ще ми се сърди седмици наред, ще е изнервена, нацупена, а аз не мога да гледам любовта на живота си такава. Защото когато тя не е добре, и аз не съм добре. Разбирате ли, ние сме свързани. Макар че вече Лили не ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да ме поставя в такава ситуация сега. И в този момент ми писва от нашите вечни скандали, от нашите вечни спорове за глупости, от това Лили да е изнервена, а аз да съм безсилен да й помогна и тръгвам към моста. Тя тръгва след мен.

- Боре, къде отиваш?

- Към моста.

- Боре, какво ще правиш?

    Пита ме съвсем спокойно. Мисли си, че я водя някъде. Дори се усмихва. Милата ми Лиляна. Толкова е красива, когато се усмихва. Въпреки сенките под очите и бледото лице. Въпреки че е напълняла няколко килограма и че вече не може да влезе в старите си дънки. Въпреки че не си е боядисвала косата и се виждат русите й корени. Винаги, когато погледна в сините й очи, ще виждам моята Лиляна. Макар че вече го няма онова топло... нещо между нас и че не сме толкова близки.

    Аз не й отговарям. Стигаме до моста в мълчание. Тя започва да се плаши.

- Боре, моля те, кажи ми какво има?

- Скачам.

    Те не казва нищо.

    Качвам се на перилото на моста и я поглеждам. В този момент съм твърдо решен да скоча, защото разбирам, че тя вече не ме обича. Тя вече не държи на мене и аз пак искам да й угодя. Да я освободя.

    - Ако тръгнеш да скачаш, аз няма да скоча след теб. Все пак бих предпочела да не го правиш. Всъщност защо ще скачаш, Борисе?

    Бясна ми е. Виждам как заплашително светят сините й очи.

   - Ти вече не ме обичаш.

    Казвам го и ми прозвучава ужасно детинско, ужасно наивно. А Лили почва да се смее. Доближава се до перилото прескача го, хваща ръката ми и ми казва:

    - Все пак, ако ме помолиш учтиво, може и да скоча. Знаеш, че съм те обичала винаги. От първата секунда до сега. Бих искала да знам откъде ти е хрумнала тази брилянтна идея, че не е така. Но това не е чак толкова важно, нали? Предполагам, че ще си имаме една доста по-интересна годишнина от обикновено. Но ако искаш да скачаме, ще скочим. Щом не виждаш друг изход. Е, какво решаваш, ще скачаме ли?

10.02.2009г., София