„Безмълвни и студени посред вихрите
поскръцват ветропоказатели.”
Фридрих Хьолдерлин
Накрая – съвсем обезсърчен – слязох от Олимп и побързах да се отбия при Диотима**, понеже чух на сън, че тя ме вика. Това се случва в паузите от ремисия – така каза докторът – когато боговете се разбягват – всеки в своя ъгъл – и тогава бързам, защото остава само онзи вик – висящ в пространството между галактиките – обагрен в синьо и зъзнещо. Нощем идва с писъка на совата от кулата с мъглите на река Некар и скърцането на дървоядите в стария скрин, които моят благодетел – старият дърводелец от Тюбинген – великодушно е предоставил на разположение на олимпийците. Зная, че Диотима е тъжна и искам да и посветя най-хубавия си стих, защото винаги в някоя безумно ясна нощ очите и ме поглеждат зад завесите от тъга и линеещи сфинксове в замъка на дърводелеца.
Фридрих и аз обитаваме една и съща телесна обвивка, което според представата на нищите духом означава, че сме едно и също; после той умираше, тичайки след залезите, когато Хиперион замръзва в червено и Диотима плачеше след всяка негова смърт, защото и залезите, и смъртите се трупат в ъгъла от стари непотребности. Фридрих умираше многократно и аз участвах във всички негови агонии, понеже бяха и мои агонии, но съумявах да проумея това впоследствие, споделяйки прискърбието на виещите срещу луната много натъжени кучки. След поредното си Възкресение тръгвах отново към своята Голгота, понеже и Голготите, и Възкресенията бяха потребни и белязани с отсъствието на Диотима.
Нощем водите на река Некар стават съвсем черни и това се вижда особено ясно от кулата, където пребивавам, но се опасявам, че ако скоча, ще ми стане доста студено. Никак не го обичам този студ, въпреки че около мен плуват множество Гренландии и айсбергите се тълпят в сънищата ми на фона на зъзнещата меланхолия. Това са някакви будни сънища зад завесите от тъга, които нощем чукат по прозореца и вият в комина, но нямам за тях подходящ сценарий.
Некар се е проточила почти под прозореца на кулата и това е важно за мен обстоятелство, понеже нощем разговарям с отраженията. Има едни лежащи в сянката отражения, които трептят по повърхността с порива на вятъра, но зная, че не е особено удобно да им нарушавам спокойствието с този несъгласуван скок в нищото. Тъкмо това ме възпира да го направя, а иначе кулата е твърде подходяща за подобен експеримент.
Откакто се заселих тук с благоволението на дърводелеца (оказа се, че човекът, за разлика от много други, има слабост към поезията), често поглеждам надолу и си мисля, че в подходящ момент полетът може да се осъществи не надолу, а нагоре, защото всички птици по света вярват в подобна възможност. Продължавам да твърдя, че „в божественото вярват само тези, които сами са божествени***.” Но дърводелецът вечно няма време с построяването на крилата, понеже е претрупан със заявки за мебели и като всеки добросъвестен немец, държи на порядъка – един доста неприятен навик в кариерата на дърводелците. Това ме бави и ме принуждава да отлагам мероприятието, което никак не е въодушевяващо. Общо взето не разбирам неговата привързаност към мебелите; предпочитам полетите, тъй като съгласно досегашните проучвания, мебелите служат единствено на каузата на дървоядите, но този факт не може да бъде осъзнат от съвременния бюргер. На негово място с много по-голямо усърдие бих се заел с реализацията на Дедаловия проект, защото в условията на замръзване, определено имам нужда от близостта на Хиперион; Икар е наясно с подробностите и това беше упоменато и в бълнуванията на Фридрих по време на неговите циклични възкресения.
Понякога с Фридрих присъстваме едновременно в същата тази телесна обвивка (но това вече го споменах) и тогава възникват спорове, защото той е непоправим романтик, а аз – по-скоро циник. Не мога да приема безрезервно неговата възторжена вяра в прекрасното не само, защото то не съществува, но и защото съм наясно, че полетът на Икар непременно ще му опърли крилата. Което не го прави по-малко желан.
Но по отношение на илюзиите имам свои съображения, които никак не са маловажни. Зад фасадата от доброжелателни усмивки често съзирам наличието на пълзяща мерзост и то ме прави подозрителен. Съмнявам се в тази доброжелателност и бързам да изчезна в своята кула особено когато прекаленото усърдие на някой жизнерадостен прозелит стане твърде досадно. За разлика от мен, Фридрих е готов да повярва във всичко и да засвидетелства внимание на всеки, независимо от фактите, което го прави уязвим и много тъжен, защото в един момент картонените кули със сигурност рухват под тежестта на собствената си невъзможност. „Нека забият камбаните на всички добродетели! Аз чувам в тебе песента на сърцето си, о възлюбена и намирам безсмъртен живот, докато всичко наоколо гасне и увяхва.”**** Ето – това е той – Фридрих. Наивен до вдетиняване, продължава да открива Олимп там, където е царството на Хадес. Въпреки, че обитаваме една и съща черупка, понякога поотделно, а понякога заедно, ние с него сме достатъчно различни и в условията на настоящата метемпсихоза***** той никога не е имал шанс за оцеляване и никога не е успял да оцелее. Което проличава особено ясно по Христова възраст.
Докато аз оцелявам умирайки, но не непременно в Сократова възраст.
Така че се налага да участвам в споровете с него като необходим коректор, а понякога и като ментор. Което превръща тези спорове с него в спорове със себе си, но това го осъзнавам след време, когато те започнат да се смеят. То е логично, вероятно защото са достатъчно смешни тези спорове със себе си.
Обикновено те разправят, че съм луд и докторът потвърждава тази теза, но аз имам достатъчно възражения. Това не би било толкова досадно, ако беше съобразено с моите предпочитания. Но не е така и аз констатирам неизменно, че Фридрих все по-рядко се появява – нещо, което ме прави единствен и несменяем обитател на черупката. Не успях да се справя с меланхолията на Фридрих и тази черупка все повече се амортизира, което я прави неуютна, доколкото всички болести и безумства се домогват до амортизирани черупки – вероятна причина за неговото все по-очевидно отсъствие. Заедно с него започнах да губя образа на Диотима; само нощно време чувам писъка на онази сова и една студена мъгла преминава ниско зад периферията на хоризонтите.
Няма какво да правя нощно време в Тюбинген, поради което нищо не правя. Обичам да скитам без посока, понеже всички посоки са мои. Обичам да мълча, понеже имам прекалено много за разказване. Складирам залези и гоня сенките на все по-отдалечаващи се спомени. Има едни крайни квартали с много тишина, където мракът в полунощ е лепнещ и лягат всички кучета в сънищата на пияниците. Но хлапетата не хвърлят камъни по мигриращите птици, което ми позволява да взема самостоятелно участие в реализацията на собствените си крушения.
Понякога пиша стихове, свивам листчетата и пускам лодки във водите на Некар. Те непременно ще попаднат в морето и ще доплуват до някой самотен остров накрая на света. После непременно ще бъдат намерени от битуващия там корабокрушенец, който ще ги използва по предназначение. По този начин се грижа за душите на самотните корабокрушенци; ето че се намери подходящо приложение на моите стихове.
И понеже Робинзоновци има достатъчно и на сушата, пускам лястовици по вятъра, пожелавайки да е попътен, защото зная, че там някой ги чака. Разправят, че през април имало най-много самоубийства, но това не е свързано с миграцията на лястовиците. Зная го от опит, защото моите лястовици винаги литват нагоре заедно с посланията, но хлапетата не хвърлят камъни и нито един корабокрушенец не се е удавил на сушата.
По принцип, нощно време в Тюбинген е спокойно. Няма го там онзи тъмен прозорец със спуснати завеси, стихват в полунощ воплите на клавесина и аз също така съм спокоен, защото зная, че Диотима спи, но някъде в друга посока. И понеже няма какво друго да правя, обикновено и се явявам на сън. Тя, разбира се, е наясно с тази особеност и трябва да побързам, защото не обичам да ме чакат; уточнени са всички подробности относно визитата, така че не е необходимо да изпращам предварително акредитивните си писма. Диотима ме очакваше отдавна на онзи далечен остров в Егея, където се отбивах, прекосявайки древна Елада; очакваше ме и в голямата къща във Франкфурт, когато кръстосвах Германия; без съмнение ще ме чака и в околностите на Плеядите, където възнамерявам да се отбия в близките няколко еона. По този въпрос срещам разбиране и на Олимп, дори самата Афродита е ангажирана лично.
Навярно стана ясно, че пребиваването ми тук е временно и ограничено в един много тесен отрязък, в който няма как да обходя всички галактики. Дори няма да имам време да си допиша стиховете, което е особено дразнещо. Виждам ежедневно, че черупката на настоящото ми проявление много бързо се износва и Фридрих е прав, че побърза да се махне навреме. Не зная какво е имал предвид Демиургът, налагайки тези нетрайни биологични форми, но явно е допуснал грешка в изчисленията. Още по-неудачна ми изглежда формулата на любовта. Излиза, че за да се влюбиш, като предварително условие е допусната необходимостта от продължение на биологичния вид, тоест, влечение към плътта на другия пол и нуждата от преливането на телесни сокове. Без тези предпоставки любовта изглежда съвсем имагинерна, да не кажа абсурдна. На всичко отгоре плътта се оказва достатъчно непригодна като технологичен материал. Не зная какво е принудило онзи да си послужи с некачествен субстрат; не ми се ще да предположа, че е било поради дефицит на стоки или поради финансови затруднения, но нещо такова се получава. Първите – не много на брой години – са до известна степен приемливи, след което започва едно безкрайно вегетиране, придружено с медицински проблеми, поради невъзможност да се внесат корекции в програмата. Определено е неприятно да наблюдаваш ежедневието на собствената си деградация и да не можеш да направиш нищо. Всичко това ме кара да си мисля, че проектът е пропаднал и изпълнителят не си е свършил работата, както трябва. Ако съществува все пак някаква надежда, то тя несъмнено е свързана с очакването, че следващото ми пребиваване в битието няма да бъде обременено с проблеми от биологичен характер.
За да бъда по-точен, трябва непременно да спомена за дистанцията. Това е една много тъжна дистанция, касаеща моето наличие в реалния свят. Вече не се знае дали ме има или ме няма тук. Отначало забелязах, че около мен започват да се оформят празни пространства, а после забелязах, че тези пространства се разширяват; дори когато има наоколо някой, неизменно после откривам, че няма никой. Виждам една разширяваща се Гренландия и застудяването се усеща все по-осезателно, особено нощем, когато всички са заедно, а аз съм сам. Това са едни самотни нощи в Тюбинген, които стават все по-самотни, но това няма как да се отрази на изхода от Троянската война. Най-напред то ме потискаше и аз се опитвах да скъся дистанцията, вследствие на което тя стана по-голяма; измислих си и тази влюбена Диотима, за да я убия, защото всички влюбени Диотими по света накрая умират нелепо, после плаках на гроба и, защото тя няма дори и гроб. Моите усилия се оказваха винаги в неподходящо време и на неподходящо място. След всеки спонтанно проявен интерес, те побързват да се махнат, а после никога не проявяват желание да се върнат; впрочем биха се върнали след сто години, но нямам представа как ще ги посрещна. Нещо в мен ги кара да стават особено предпазливи и да се дистанцират, както здравите животни избягват болните, съобразно някакви инстинкти, касаещи оцеляването на вида. Тоест, излиза, че аз не съм приспособен и нямам място в света на себеподобните. В действителност, на мен самият те също ми изглеждат чужди и все по-нежелани. Нищо не ме свързва с никой и никой не ми трябва. Единствено очите на Диотима понякога ме поглеждат с любов, когато в паузите от вцепенени сънища, разплаквам совите от мразовитите сияния на безкрайната полярна нощ.
Понеже около мен всичко е нощ, не само, че не мога да спя, но не мога и да се събудя. То е така, защото някой там непрекъснато чука по онази врата към небето, която построих приживе, вграждайки сянката на Хиперион. Но то не е вятърът в комина, нито пощальонът с писмата на Диотима, защото Хиперион не успя да пренесе целия Олимп в Германия и беше обявен за луд. Винаги съм знаел, че Хиперион е луд, поради което го откраднах от Фридрих и го обожествих – почти равен с олимпийците; освен това Диотима много обичаше да получава писма от олимпийци и това беше достатъчно основание. Сега Фридрих продължава да умира, а Хиперион е в лудницата, което означава, че следващият сценарий няма да се състои.
И тъй като никога не успявам да избягам от себе си, вегетирам бавно, влачейки тази износена черупка навсякъде подобно охлюв, който не може и няма как да се лиши от това полезно приспособление. Нещо повече: водят ме на отчет в разни ведомства и ме идентифицират съобразно нейната поява, тъй като тя е видима, а аз не съм. Винаги съм бил наясно, че всеки от нас е невидим – скрит в своята същност, въпреки физическото наличие на черупката. Чудя се как е възможно за достойнствата на личността да бъде съдено по достойнствата на черупката. И още по-неприятен ми се представя фактът, че действително e така – тоест – качествата на личността прекалено много се влияят от качествата на материала, което абсолютно се вписва в теориите на материалистите. Именно този момент бих характеризирал като един от множеството гафове на Демиурга; оказва се, че той самият е убеден материалист, въпреки че звучи абсурдно и точно те – материалистите – го отхвърлят като решаващ фактор в сътворението. Боравейки с материални субстанции, той съвсем определено се е самоопровергал. Това е твърде неприятно, защото поставя под съмнение теорията за причинно-следствените връзки и в този смисъл някак съвсем нелепо се представя версията за кокошката и яйцето; освен това никак не ми позволява да се скрия зад своята анонимност. Виждайки ме отдалеч, те неизменно повтарят: „ето го онзи лудият” и бързат да се отдръпнат. Тогава аз също се отдръпвам, но вътре в себе си.
Всъщност, те нищо друго не правят и няма какво да направят; просто се отдръпват, което е още по-обидно. В такива моменти бих предпочел да ме набият или дори да ме убият, но не го правят; отиват си и толкова. Откривам край себе си само силуети от отдалечаващи се гърбове.
После се успокоявам с мисълта, че то си е тяхно право, защото никого не можеш да принудиш да те обикне, ако той не го желае и това е един тъжен факт, с който се съобразяват дори боговете. Само че подобна констатация не ми носи дивиденти – нещо, което веднага оправдава отрицанието ми спрямо обектите за идентификация, наложени отгоре.
Общо взето ситуацията не е блестяща. Оказва се, че моите сънища се появяват в будно състояние, макар че не мога да си представя какво е то това будно състояние и онзи, дето чука по вратата към небето го няма никакъв и никъде. Проверих това лично, защото никога не съм успял да узная какво мислят боговете по този въпрос. Не го открих, а вероятно не ми и трябва да го откривам, защото е ясно кой може да бъде; мисля и съм сигурен, че така чука самотата. Понякога само нощем в коридорите от тъга забелязвам блуждаещ силуетът на Фридрих, но Фридрих, това съм аз или поне си въобразявам, че съм бил до Христова възраст; сега съм никой. Опитвам се да се върна при себе си, но за да го направя, трябва да се откъсна от прегръдката на моята Гренландия, което няма как да бъде възможно нито във фаза, нито в ремисия. Виждам себе си от страни – висящ в пространството между небето и земята – има там едни паяци – лишени от гравитация – висящи и безименни, а преминавайки покрай залезите Диотима се смее; чувам в полунощ гласа и в паузите след всеки цикъл от фази и ремисии, когато боговете са се изпокрили и стихва неизменно ехото от триумфа.
Последното, което успявам да установя е, че съм се доближил плътно до своя окончателен провал. В живота ми бавно, но сигурно се оформя огромен каталог от стари драми и стари непотребности. Моят свят е вцепенен от болка и лягат в пепелището всички тъжни разпятия. Моят Хиперион така и не успя да възкреси своята мъртва Диотима. Мъртвата Диотима така и не успя да ощастливи своя тъжен Хиперион. Това съм аз – Фридрих или Скарданели, но нито единият, нито другият сполучиха да скъсят дистанцията до вечно чезнещата си химера. Единственото, което мога да твърдя със сигурност е, че съм присъствал на своето раждане и ще присъствам на погребението си, но разликата едва ли е от значение за някого. Събрал съм пожизнено глутници от прегладнели отсъствия и те вият в мрака сега и во век и веков. Вървя през отломките и трупам погроми, защото нямам впечатления от минали прераждания. Пиша стихове и ги хвърлям в Некар, защото бързат всички Робинзоновци към своите тъгуващи острови. Правя лястовици и ги пускам в небето, защото нито една лястовица не кацна на моя прозорец. Рисувам спомени и ги складирам в тишината, защото няма какво да си спомня. Вървя без посока и викам без глас, защото миражни са всички оазиси. Аз – бивш и настоящ Скарданели...
Надигам се посреднощ съвсем бавно и сядам на своето дъсчено ложе. Има някой там в ъгъла, но това не съм аз. Някой пее в тишината, но отново не съм аз. И пак онзи шепот от мълчания обхожда коридорите и застава ниско над стария скрин, където дървоядът е притихнал. Една усмивка наднича в прозореца и се посипва скреж от премръзнали реплики.
„Ти кой си – викам му – ела!” „Ти кой си – ела!”
Отговаря ми ехото...
Р
* Псевдоним на Фридрих Хьолдерлин
** Героиня на Хьолдерлин – прототип на Сузете Гонтарт
*** Цитат на Хьолдерлин
**** Хьолдерлин - Хиперион
***** Превъплъщение /гр/
© Ради Стефанов Р Все права защищены
Страхотно е! Невероятен си... Поздрав!