Такива мисли се въртяха в главата на Боби, когато някъде по обед към Ангел се приближи младо момиче с голяма раница на гърба. Боби впери поглед в окуляра на парата, а момичето пусна банкнота в кутията и посочи с жест мястото до Ангел. Той откъсна поглед от четивото си и с усмивка я покани до него. Тя свали  раницата и приседна на прага.

      - Здравейте – каза тя и протегна ръка – аз съм Ади и съм пътешественик, журналист и писател.

       - Здравейте – каза Ангел и галантно целуна протегнатата, нежна ръка – аз съм Ангел и съм бездомник.

        Лицето на Ади се разтегна в чаровна усмивка примесена с учуден поглед.

        - Бездомник, който чете Хайтов! Това не се вижда всеки ден.

        Ангел леко се смути.

        - Намерих книгата изхвърлена на боклука, а смятам, че това не е редно и я прибрах. А и така времето минава по-бързо. За човек като мен дългите дни в очакване на хорската милост минават като години.

         Ади го гледаше със съчувствие и разбиране. Тя отвори раницата и извади малък тефтер и фотоапарат.

        - Надявам се да не ви се сторя нахална, но много бих искала да ви направя няколко снимки и да науча историята ви. От известно време обикалям из страната и търся интересни места и хора, за които да пиша. Мечтата ми е един ден да издам сборник с разкази за моите пътешествия. Страната ни е малка, но е пълна с прекрасни места и чудесни хора.

         Ангел я гледаше с удивление. Млада, красива, свободна, пълна с енергия и живот. Още един прекрасен човек, който шантавата съдба му изпращаше като извинение за това, което му беше причинила. След срещите с Боби, Мария и Бай Георги, Ангел вече не се притесняваше от подобно внимание и този път с охота се съгласи да бъде обект на интерес.

         - Благодаря ви за вниманието, но трябва да ви кажа, че моята история е твърде кратка и не знам дали ще ви свърши работа.

          Ади го изгледа учудено, а той продължи.

        - Имам пълна амнезия и не си спомням нищо от живота си освен последната една година.

      Ади направо зяпна, а Ангел разказа набързо това, което помнеше без да изпада в подробности за времето, от както беше пристигнал в града.

         - Това е – завърши той – както казах историята ми е доста кратка.

         Ади сложи точка на това, което записваше в тефтера и вдигна глава.

       - Невероятна история! – каза тя с удивление и го погледна право в очите – Знаете ли, понеже имам усещането, че от нея ще излезе нещо наистина интересно искам да ви предложа нещо.

         Тя замълча за миг, а Ангел получи първото си дежа вю.

        - Пътешествието ми за тази година тепърва започва. Имам списък с доста места, които смятам да посетя до края на лятото, но със сигурност ще дойда отново тук и тогава, ако сте си върнали спомените, бих искала да науча цялата история и да ми разрешите да я опиша в книгата си. Какво ще кажете?

       Ангел не вярваше на ушите си. Ама какво им ставаше на тези хора. Всеки, който го срещнеше намираше историята му за невероятно интересна и искаше да я разкаже по негов си начин, а то нямаше почти нищо за разказване. После му стана смешно, защото  като се замисли  на него също щеше да му е интересно да научи собствената си история. Засмя се на себе си и погледна Ади.

        - Ами, съгласен съм при едно условие, че няма да ми се разсърдите ако до тогава не съм си спомнил – каза той и леко ѝ намигна.

        Ади се разсмя и с ръка на сърцето театрално обеща, че ще се държи като голямо момиче.

       - Вие сте невероятен човек. Много се радвам, че пътищата ни се пресякоха и се надявам скоро отново да се срещнем – каза тя, после стана и сложи тежката раница на гърба си – Само че къде да ви намеря, когато се върна?

        Ангел също стана и с жест посочи нагоре по улицата.

       - Понеже, както казах съм бездомник, а това състояние не върви с адрес и телефон, - каза той с широка усмивка - може да питате моят приятел Боби. Той има фотостудио на съседната улица и почти винаги знае къде да ме намери.

       Ади му благодари и без да се замисля обви ръце около врата му и го прегърна. После затича по улицата все едно не носеше нищо на гърба си. Ангел остана загледан след нея докато не я изгуби от поглед. Това непознато момиче беше осмислило поредния ден от чуждия живот, който живееше.

       Денят бавно пълзеше по старите улички. Ангел беше преполовил книгата, а кутията вече беше на половина пълна. Междувременно Боби беше свършил няколко дребни задачки и отново заемаше позиция. Точно тогава на портата на църковния двор се показа свещеникът. Той приседна на прага до Ангел и му подаде шише с вода и малко хляб със сирене. На Ангел му стана неудобно, но не искаше да разочарова светия човек, за това прие дарът и с благодарност целуна ръката на отеца. Двамата поговориха малко и духовникът се прибра да довърши дневните си дела.

        Ангел остана пред портата до залез. Дочете книгата, затвори я, загледа се в пурпурното небе и въздъхна. Всички разкази много му харесаха, но „Дърво без корен“ се запечата в главата му с дълбокия си смисъл. Ангел се почувства изморен. Както героя на Хайтов вехнеше по дома си, така и Ангел започна да усеща тъга по изгубения си живот. Не знаеше какъв е бил, не знаеше дали ще му хареса това, което е било, но каквото и да е си беше неговия живот и той все по силно искаше да си го върне…

       Църковната камбана огласи стария квартал и извади Ангел от размислите му. Той стана, взе кутията и влезе в църквата. Купи свещи, постоя известно време пред олтара и понеже не помнеше молитви отправи една простичка молба - ако му е писано да си спомни, просто да стане по-скоро. На излизане изсипа всичко припечелено в кутията за дарения и с поолекнала душа тръгна направо към „Къщата с розите“.  Тази вечер не му беше до разговори и гледане на снимки. Боби си знаеше работата и щеше да се справи с всичко, а Ангел искаше да остане сам. Прибра се в къщата и отиде направо на тавана. Там се чувстваше спокоен и в безопасност, а предметите на около, дали защото прекарваше доста време сред тях, му се струваха все по-познати. Реши да потисне тежките мисли по изгубения си живот като преподреди тавана. Искаше да размести всичко и да види дали няма да излезе още нещо интересно, защото от както намери къщата се оказа, че тя крие доста тайни. Дойде му на ум да си неправи нещо като кът за четене до един от прозорците. Сложи фотьойл, малка масичка и табуретка за краката. До фотьойла примъкна стария сандък и го покри с малък килим. Средата на покрива се поддържаше от две големи, квадратни, тухлени колони. До тази, която беше по-далеч от импровизираната читалня имаше подпрян огромен старинен часовник с махало. Ангел се зачуди дали все още работи. Отвори внимателно стъклото пред циферблата. На прибиране беше минал покрай градския часовник и нагласи стрелките на приблизителния час. Точно когато се канеше да бутне махалото от улицата до слуха му долетя шум от двигатели и говор. Той внимателно се приближи до прозореца и погледна на долу. Там бяха спрени две големи черни коли. Неприятните иглички отново залазиха по тила му в момента, в който погледът му падна върху човека в средата на групата, която се беше събрала пред оградата на къщата. Дюлгеров стоеше в центъра на импровизирания кръг и обясняваше нещо на висок глас описвайки с жестове къщата. Друг от групата извади голям лист навит на руло и го разгъна върху капака на една от колите. Всички насочиха погледи на там, а Дюлгеров продължи с обясненията като ту забождаше пръст в хартията, ту сочеше към къщата и околните сгради. Нещо в жестовете му отново се стори много познато на Ангел. После групата се приближи до къщата и през счупения ъгъл на прозореца Ангел започна да чува ясно разговора.

       - Като бутнем тези съборетини – каза Дюлгеров - и обединим парцелите се получава точно теренът, който ни трябва. До месец проблемите с тази къща ще бъдат изчистени и можем да стартираме.

     Думите му се забиха в главата на Ангел като кирки на строителна площадка и предизвикаха поредния пристъп. Той така силно стискаше юмруци, че ноктите му оставяха дълбоки отпечатъци в кожата на дланите. Главата му пулсираше. Пред очите му като на въртележка се заредиха случката пред ресторанта, спомена за възрастния мъж с химикалката, снимката от вестника, жената в червено, химикалката, мъжа зад бюрото, химикалката, жената от тази вечер, химикалката... и всичко препускаше със скоростта на тракащи токчета, химикалката... И пак и пак докато всичко се размаза и потъна в мрак. Когато се опомни Ангел лежеше на пода. Надигна се и погледна през прозореца. Нямаше ги. Беше се стъмнило, а уличката отново беше потънала в обичайната тишина. Този път Ангел бързо се съвзе и хукна към стаята, в която спеше. Отвори скрина и зарови из вестниците, които беше прибрал там. Откри онзи, който Дюлгеров му хвърли в лицето и трескаво запрелиства. Намери снимката и се втренчи в ръцете, които държаха златната химикалка. Ангел доближи свещта.

        - Какво, по дяволите има в тази химикалка – каза той на глас и продължи да се взира в нея.

       Пламъкът на свещта трепна, сенките се удължиха и снимката сякаш оживя. В съзнанието на Ангел отново изникна спомена с възрастния мъж зад бюрото, който му подаваше листове и златна химикалка, но сега силуетът зад гърба му придоби по-ясни очертания и Ангел „видя” още един мъж. Лицето му беше замъглено, но му се стори, че е по-млад, а поведението му излъчваше същото нетърпение и агресия, като възрастния. Споменът отново се разми и мястото му зае онзи, в който имаше чувството, че умира. Адската болка в главата, всепоглъщащия мрак, силуетът, отдалечаващите се токчета и... Ангел отскочи на зад и изпусна свещта. В мрака женски глас изкрещя „Подпиши!”...

     Ангел се сви в ъгъла на стаята и се опита да успокои учестеното си дишане и препускащото си сърце. Ръцете му трепереха. Беше вир вода. Мислите му трескаво се въртяха около новия спомен. Коя беше тази жена? Защо я свързваше с болка и страх? Защо тази химикалка е толкова важна? Въпросите се множаха, а отговорите все още бяха в непрогледна мъгла.

        Ангел скочи, отиде в банята и заля обилно главата си със студена вода. Подпря се на мивката и остана така докато водата спря да капе от косата му. Беше се втренчил в дупката на сифона така упорито, че му се стори, че тя се уголемява. Отново го обзе паника. Върна се бързо в стаята, легна и се зави през глава. Взираше се в черното одеяло и опитваше да подреди хаоса в главата си. Беше изтощен и неусетно потъна в нервен полусън.

        Вървеше през мрачна, гъста гора и се мъчеше да намери изход. Спъваше се в корените на дърветата, падаше, ставаше, клоните удряха лицето му. Болеше го, очите му сълзяха, усещаше как губи сили, а гората не свършваше. На края изтощен и обезверен се свлече върху гнилите, мокри листа. Миришеше на смърт, а той усещаше как живота го напуска. Точно преди да се предаде видя светлина и чу гласове.

        - Намерихме те – каза някой – вече си в безопасност, само се дръж.

        Ангел усещаше суетнята около себе си. После някой го вдигна от земята и го понесе към неизвестното...

      Ангел се събуди облян в пот. Трябваха му няколко секунди да осъзнае къде е. Стана, запали свещта и се качи на тавана. През прозореца от изток видя заревото на изгрева. Той погледна часовника. Отиде до него, отново нагласи приблизителен час и бутна махалото. Приглушеното тракане започна да отмерва времето. Ангел се зарадва, че тази антика все още работи, изгаси светлината и се изтегна на фотьойла. Затвори очи и под монотонния ритъм на махалото се опита спокойно да осмисли съня. Какво му говореше той? Какво се опитваше да му подскаже? Кога се беше чувствал така? Този въпрос сякаш му отвори очите и той си спомни началото на целия фарс. Приюта, страха и отчаянието, когато разбра, че е изгубил всичко, дори себе си. После примиренческото решение да се остави на течението и съдбата. Спомни си хубавите мигове в малкото градче и хората, с които споделяше тежката си участ. После дойде краят и на това. Затвориха приюта и той отново остана сам.

      Камбаната на часовника оповести точен час и донесе на Ангел може би най-ценния спомен. Тъкмо беше излязъл от комата. Лежеше в непозната стая, а около него се суетяха непознати хора и го питаха как се чувства. Той ги гледаше в недоумение и задаваше объркани въпроси, за да разбере какво му се е случило и колкото повече отговори получаваше, толкова по-голямо ставаше объркването му. На края изпадна в нервна криза и се наложи да му бият успокоително. Когато дойде на себе си за втори път една мила жена на име Елена му разказа подробно как го бяха намерили, от колко време беше в безсъзнание и го попита дали си спомня нещо. Тогава всички разбраха, че е загубил паметта си. В главата му имаше едно голямо, празно нищо. Точно в този момент Елена извади от джоба си красива златиста химикалка, подаде му я и го попита дали поне тя не му говори нещо.

        Ангел отвори очи и осъзна, че беше пренебрегнал най-важния спомен в цялата тази каша. Беше игнорирал разковничето на всичко, защото тогава Елена му беше казала, че са намерили химикалката, когато са го вдигнали от земята. Той нямаше представа от къде се е взела и без да се замисли ѝ каза да а задържи като благодарност за грижите и всичко, което беше направила за него. После просто я забрави.

      Сега обаче тази химикалка можеше да се окаже ключът към цялата загадка. Ако беше същата като тази, която го преследваше, най-после щеше да има истинска отправна точка в търсенията си.

Следва продължение...