Скитникът арменец 44

                                                 Заветна мечта на всеки евреин е да стъпи на “обетованата земя” на своите прадеди, както и на всеки християнин да стане Хаджия, отивайки на “хаджилък” в Йерусалим.

Лена не правеше изключение, въпреки, че не беше верующа, или както тя  много често казваше “аз съм лоша еврейка”. Единствения знак за принадлежност към тази религия, се състоеше в ежегодното дарение от 100 канадски  долара, които правеше на синагогата на руските евреи. Крака й не беше стъпвал там.

Имаше голямо желание да посети Израел. Аз вече бях ходил през 2007 год. когато въобще не я познавах, и не знаех за нейното съществувание. 

През 2017 години, аз вече бях “хаджия”. Решихме, същата година,  нашето пътешествие да бъде  из “обетованата земя”.

Купихме си билет от “Air France”, по маршрута Монтреал-Париж-София-Тел Авив- София- Париж- Монтреал. Бяхме решили да прекараме две седмици в Израел, и на връщане 2 месеца в България. И евентуално някоя и друга екскурзийка от София до някоя друга европейска дестинация.  Базовият ни лагер винаги е бил в моя роден град.  Аз не мога без София, а Лена беше силно влюбена във Витоша. Любов от пръв поглед.

За да избегнем големите, непоносими за нас, летни горещини в Израел, избрахме периода от края на март до към средата на април, когато в Израел все още може да се диша  нормално. 

Пътуването Монтреал-Париж-София беше нормално. Първата неприятна изненада ни бе поднесена от страна на френската авиокомпания при пристигането ни в София. Багажа беше останал в Париж. Явно нашите куфари са искали да разгледат Лувъра или да се изкачат на Айфеловата кула. Тъй като полетът ни до Тел Авив, беше само няколко  часа по-късно, обещаха да изпратят куфарите, до израелската столица,   с първия полет след пристигането на багажа от Париж. От обещания глава не боли. Бях дете когато  ми  обещаха “светло бъдеще”, сега наближавам 87, а обещаното не се изпълни. Но истината е, че всеки дошъл на власт го обещава, но “светлото бъдеще” идва само за неговите деца, внуци, правнуци, роднини, съселяни, но не и за мен и за комшията от долния етаж.

Та думата ми беше за багажа, а се отплеснах в политиката.  Моля  извинете!

След една седмица обещанието беше изпълнено. Не питайте как сме се справили със ситуацията, една седмица,  една цяла седмица без дрехи, без тоалетни принадлежности и т.н, и т.н!

Бяхме наели квартира на крайбрежната улица на Батям, едно сателитно градче на Тел Авив. Крайбрежния булевард се нарича “променадата”. Мястото е прекрасно, пред нас е лазурното Средиземно море, плажовете, градини, и приятни кафенета и ресторанти. Място прекрасно. За чистота няма да говоря, в Израел това е относително понятие, зависи от много неща. Но нашият апартамент е просторен, добре оборудван, с прекрасен изглед към  морето и чист. Леглата комфортни, бельото безупречно. Хазаина е рускоговорящ и проблеми с комуникацията нямаме. За  две седмици го видяхме 3 пъти. Първия когато ни даде ключовете, втория когато след една седмица пристигна багажа ни, той беше така любезен да ни го докара от аерогарата, разбира се срещу заплашане, и последния ден когато му предадохме ключовете.

Естествено веднага се видяхме с Белла, мое старо другарче, която беше така добра да ни купи няколко екскурзии, още преди нашето пристигане. Приятна среща, целувки и прегръдки, подаръци и благодарности и чао, чао.

На две крачки от жилището ни, има хубаво кафене с голяма тераса. На самия бряг. Прекрасна гледка, вкусни огромни кроасани и капучино половин литър. Прекрасна закуска преди началото на нашите екскурзии. 

Естествено не помня порядъка на 5 или 6-те еднодневни екскурзии, но това не играе роля за интереса и впечатленията. Те бяха до Бахайските градини над Хайфа, до Витлеем, Кесария, Назарет, а много дневните до Ейлат и Мъртво море.

В Яфо и Тел Авив ходехме всеки свободен от екскурзии ден. Лариса, близка приятелка на Лена ни развеждаше из Тел Авив, по пазари и магазини, посетихме консерваторията където беше работила преди да се пенсионира, бяхме на площада където е бившата сграда на общината от чийто балкон, на 14 Май 1948 година, Бен Гурион   обявява, след 2000 години,   създаването на новата държава Израел, историческо място.

В древния град Яфо, се натъкваме на стара арменска действаща църква. В Яфо живеят и доста българи, тук има български ресторант, където може да вкусите кебапчета не по-лоши от тези в България. А гарнитурата от хумус е несравнимо по-вкусна от тази която ви сервират  у нас. Навсякъде има и много араби, палестинци, мароканци, навярно и други. Живеят тихо, мирно и не забелязахме никаква враждебност, конфликти или терактове. Освен един в Йерусалим. Но за това по-късно.

При една от разходките ни в Тел Авив, в един златарски магазин си купихме красиви спомени. Лена си купи прекрасен медальон,   сребърна “Звезда на Давид” (тя носеше само сребро), а аз миниатюрен, но много красив арменски кръст-златен. Ние арменците си падаме много по златото.

На Марс каца, американски космически кораб. Космонавтите излизат от кораба и веднага са заобиколени от огромна тълпа марсианци, целите облечени и обути в злато. Американците са шашнати. Всички около тях в злато. Питат “На Марс всички ли са облечени в злато?” Не, само арменците, -отговаря един от тълпата.

Така е, всеки си има хоби. Едни събират пеперуди, други пощенски марки, трети женски сърца, четвърти  дебели портфейли. А ние си падаме по “жълтия” метал.

Шегата настрана, тази черта не е случайна. Като народ, който е бил гонен, преследван и убиван, е разбрал, че при бягство, най-лесно е да вземеш със себе си жълтиците, независимо дали са турски лири, френски “наполеони” или златни накити. Концентрирано средство за съществувание, което се използва само в краен случай. Ако не стане нужда, се предава от поколение на поколение. Това са “бяли пари, за черни дни”, както мъдро е казал българския народ.

Както и усвояването на занаят. Искаш, не искаш, можеш не можеш, арменския родител иска детето му да има занаят. Където и да отиде ще си изкарва прехраната даже без да знае дума от езика на страната където се е отзовал, за да спаси живота си. Аз съм жертва на този манталитет. Мразя да се докосвам до стомана, а ме изпратиха да уча в механотехникум. Като ще е техникум, поне да беше по “обществено хранене”. Ама на, късмет.

Първата ни екскурзия е до “Бахайските градини” над град Хайфа. Най-голямото пристанище на страната и третият по големина град в Израел. 

Бахайството е нова религия, възникнала през 19-ти век в Иран. Но много бързо се разпространява, защото

тази религия проповядва за Единен Бог и единение на всички хора. В техните храмове се четат само молитви. На всеки континент има само по един. Този в Израел, има 19 тераси, с красиви цветни лехи, декоративни храсти и на върха е храма с огромен и висок  купол.  Величествена стълба, започваща  от брега, кани Поклонниците да изкачат 19-те етажа тераси пеша, но за туристи като нас, има обиколен маршрут, по  който коли и автобуси могат да стигнат до горе. От тази височина гледката надолу към пристанището на Хайфа е спираща дъха.

Кесария също е важно пристанище в древноста. Градът е основан преди новата ера от финикийците.  Юдейският цар Ирод построява пристанище, което днес се счита за чудо на инженерната мисъл за онези години.  Столица е на Юдея, но след завземането му от арабите, запада силно. През 11-ти век рицарите от Кръстоносните походи, съживяват града. Но след това отново запада.

Днес Кесария има специален статут. Той е частна собственост на фамилията Ротшилд-50%. Имат права над града за срок от 200 години. Като туристически обект представлява интерес с римския амфитеатър, старото пристанище и   частично запазени, още няколко древни сгради.

Интересни се оказаха екскурзиите до родния град на Христос, Витлеем, където има гръцка и арменска църкви. Тези две църкви, като най-стари християнски църкви претендират за собственост над всичко свързано със сина на своя Бог. Както в Витлеем, родното му място, така и в Йерусалим където е разпнат и погребан. И в това съперничество стигат до срамни сцени непристойни за духовници.

Витлеем и арабски град. Само комплекса свързан с родното място на Сина Божий е управляване от европейци-арменци и гърци. В арменската църква се запознах с млад мъж, не беше духовник, по скоро като отговорник на обекта. Снимахме се за спомен.

При посещението в Назарет и Галилейското езеро, ядохме риба и пихме от “онова” вино.

Тук  Исус Христос извършва първото си чудо. На сватбата на Кана Галилейска, когато  виното свършило, по молба на майката на Кана, Христос превръща водата във вино. Сватбата на Кана е увековечена от великия италиански художник Веронезе, през 1563 год. на платно с  размери 666х 990 см. Поръчана е от Бенедиктинския манастир Сан Джорджо  Маджоре за трапезарията на манастира. . Картината се намира в Лувъра. За да я пренесат в Париж, французите разрязват картината на две и на място в зашиват отново.

Превръщането на водата във вино, много се удава и на някои  български кръчмари. Чудеса стават и в наши дни.

Екскурзиите са с автобуси, задоволително конфортни. За съжаление,  не случихме на участници и на гидове. Участниците, 99% рускини, се държаха нагло. Независимо, че са двойка, или 3 приятелки, никога не сядаха една до друга, а винаги една зад друга за да бъдат всички до прозореца. Естествено бързаха да се качат първи за да заемат хубавите места.

Гидовете са руски евреи. И основната им дейност е, групата да напазарува много сувенири в специализирани магазини, и те да си получат комисионата. Губехме  повече време за пазаруване в магазините, а  посещението на туристическия обект се претупваше. Но…. така е когато зависиш от някого.

С голямо вълнение и трепет чакахме да се отзовем в Йерусалим. Да се поклоним на Божи гроб, да запалим свещ в църквата където е погребан сина Божий. 

Достъпът не е никак лесен. Там винаги има хиляди хора чакащи на огромна опашка, блъсканица невероятна, монасите регулиращи потока поклонници не могат винаги да се справят с тълпата.

Дойде момента да ви разкажа малко за статута на това най-Божие място. Църквата, в която е Божия гроб,  се управлява т.е експлоатира от арменската и гръцката църкви от векове. Но този който държи ключовете на най-святото място за християните е в ръцете на мюсюлманин. Това е  вековна традиция.

Борбата за надмощие между арменци и гърци е жестока и не само словесна. Божи гроб е бил свидетел на битки с тояги и камъни, на скубане на бради, коси и късане на раса. Естествено борбата не е за кой е по-верующ християнин или кой да се моли повече,  борбата е за пари, за много пари. Защото Божи Гроб е не златна, а диамантена мина, която бълва пари 365 дни в годината, а понякога и 366 дни. Обекта няма почивен ден от векове. Всеки ден е работен т.е всеки ден падат много пари. Според мои груби изчисления, годишната  печалба е някъде между 12 и 15 милиона евра годишно. Говоря за чиста печалба, която не подлежи на данъчно облагане. Входна такса, свещи, сувенири, мощи и т.н. Може да си купите парче от кръста на който е бил разпнат Христос. Какъв беше този кръст,  та след десетки векове това дърво не свърши. Ето едно от чудесата. Както да е, след часове блъскане и бутане сме пред дупката, влизаме за 5 секунди. Толкова. Покланяш се или коленичиш и вън. Следващият моля!

Когато за пръв път бях в Йерусалим през 2007 год. Монасите бяха арменци. През 2017 бяха гърци. След страховитите битки, побоища и скубане на бради и коси, вселенския патриарх сложил ред. Една седмица Божи гроб е експлоатиран от гърците, една седмица от арменците. Сега е малко по-спокойно. Естествено от време на време пак прескачат искри, но по рядко и не така жестоко. Става въпрос за много, много пари, не е лесна работа.

Екипажът на някакъв гръцки военен кораб беше на посещение в Божи гроб, на излизане като ме виждаха с капитанската фуражка, всички ми отдаваха чест с приветлива усмивка. Добре, че не знаеха от каква народност съм, хахахахахах.

След Божи гроб, вървейки по Виа Долороза, пътят на Христос, с кръста на рамо, стигнахме до ‘Стената на Плача”.  Тя е разделена на две части, три четвърти е за мъжете и една за жените. Тук можеш да напишеш на листче пожеланията си и да мушнеш листчето между камъните. Тук верующи, ортодоксални евреи се молят дълго, застанали с лице към стената, някои си удрят главите в станата, свят широк, хора разни.

Изведнъж остър тревожен звук на сирени, хвърчат полицейски коли, полицаи блокират входове и изходи. Настава  голяма паника. Хора тичат във всички посоки, голяма суматоха. Говори се за терористичен акт на палестинци. Суматохата трае не много дълго. Може би 15-20 минути. Входовете се отварят, полицията изчезва и хората се успокояват. Говореше се, че палестинец наръгал някого с нож, но официално не беше потвърдено.

След толкова вълнения, напрежение и умора имахме нужда от малко почивка.

Заминахме за град Ейлат. доста далече от Те Авив и Батям, където беше нашата симпатична квартира и новопристигналия ни багаж.

Пътуваме с микробус. 6-7 пътника + шофьора. Разстоянието е около 320-330 км. през пустнята. Спираме при някакъв кибуц, където има тоалетни, бюфет, сандвичи, сладолед и естествено сувенири. След 15-20 минутна почивка отново на път. Пристигаме в Ейлат, закарват ни в хотела и отново силно разочарование.

Основните посетители са ортодоксални еврейски семейства с по 6- 7 деца, незапознати с думата “дисциплина” и порядък. Тичат,  викат, блъскат се в хората и никой не им прави забележка. Родителите са там, но явно за тях това поведение на децата е нормално. Този хаос, особено силно се чувства по време на хранене. На обяд и на вечеря. Тия деца с чинии в ръце тичат, бутат се в хората, отиват и се връщат тичешком, пълна какафония. Спасението е на плажа. Спокойно е и сутрин на закуска. Явно те стават късно и по времето когато ние закусваме в ресторанта на хотела е спокойно.

Ейлат е курортен град на брега на Червено море. Отсреща е залива Акаба в Йордания.  Това е последният град преди границата с Египет.

Ейлат  е международен морски курорт. Тук имат хотели на  най-скъпите хотелски вериги. Модерни многоетажни сгради са издигнали и “Шератон”, и “Хилтън”, и “Холидей Инн”, и такива които не са ми известни. Морето е кристално чисто, а пясъка божествено фин. 

В града е пълно с атракции и места за забавление. Кафенета, барове, ресторанти за всеки вкус и всяка кесия.

Голям интерес представлява подводния аквариум. Спускате се с асансьор в морето, и зад стъклата виждате целия морски свят. Разноцветни риби, малки и голями, морски животни-познати и непознати, водорасли и други морски растения. Много интересно място.

Разходка с корабче с прозрачно дъно е подобна атракция, но в движение. Силно впечатление прави кристалната прозрачност на водата. Къпането в такава вода е върховно удоволствие. А на плажа, конфортни шезлонги и чадъри, се ползват безплатно. А не по 40-50 лв.  на ден, като на Златните пясъци. Не помня колко беше входната такса за плажа, но явно не е била впечатляваща, иначе щях да я запомня.

Три прекрасни дни в в този модерен морски курорт, ни подействаха ободряващо след автобусните “еднодневки”. Но най-хубавото предстоеше.

Следващото ни приключение се казва “Мъртво море”.

Необикновено място, каквото няма никъде по света. Уникално езеро от наситен солен разтвор. И да искаш не можеш да се удавиш в това необикновено море. Това е един огромен завод за добиване на сол, и за производство на козметични средсва от  морската луга.

В залива се виждат бяли островчета на които расте едно единствено дърво. Бяли, защото са покрити с дебел слой сол.

Още с пристигането,  сме очаровани от хотела на намиращ се на брега.  Многоетажен  луксозен хотел, с голями, уютни стаи, модерно обзаведени с всичко необходима за съвременния пътешественик. Голям балкон-тераса, с маса и кресла,  ни дава възможност да се любуваме на това уникално море и плажовете край него.

Храненето в ресторанта на хотела е на “шведска маса”, с голямо разнообразие на вкусно приготвени салати, ястия, десерти. С много пресни зеленчуци и плодове. 

На плажа се забавлявахме много. Плуването абсолютно  невъзможно, лежиш във водата като на диван. По-скоро лежиш НА ВОДАТА, а не в нея. Ако искаш и вестник  може да почетеш или книга. Няма опасност да потънеш. И водата  гъста, сякаш е солена каша, а не течност.  Както и да се мъча да опиша това езеро-море, няма да мога.  Къпал съм се в Черно море, в Бяло море, в Червено море, в Адриатика и Караибско море, в Атлантика и Пасифика, в Балатон и в няколко канадски езера, в Мраморно море, на брега на което е родена моята майка,  чувството което изпитваш в  Мъртво море, не може да се сравни с нищо познато.

Купихме си сапуни от морска луга. Многоцветни и прозрачни, с различни аромати. Купихме си крем за ръце, а Лена и други козметични кремове. Прекарахме три прекрасни дни на брега на Мъртво море. Когато напускахме този необикновен земен рай, сред пустинята, казах на Лена. Следващият път, идваме  в Израел, но направо на Мъртво море. Но…. следващ път няма да има.

Нашето двуседмично пътешествие из “Обетованата земя”, завърши сред приятели. Белла ни покани да отпразнуваме един от най-големите  еврейски празници “Пасхата”. Белла, приятелка от младежките ми години, беше поканила и брат си Джеки, известен софийски журналист със съпругата му, Розалия и дъщеря им.

След хапване и тостове, късно след полунощ, полетяхме за София.