Вървях както винаги забързано с потока вечерно уклюмали есенни хора, нагоре по тясната калдаръмена улица на стария софийски квартал. Видях го в последния миг - приседнал на циментово стъпало, почти до плочника.
Същински рошав, но побелял Форест Гъмп като от онази част на филма, в която тичаше непрестанно цели три години. Протегна към мен ръка с омачканото кепе и произнесе нещо толкова тихо, че ми се стори като да бе въздишка. Повдигнах рамене и продължих, точно тогава нямах дребни в джоба.
Единствената банкнота стоеше скътана дълбоко в портфейла. Продължих все така забързано нагоре и няколко крачки по-нататък се шмугнах в хлебарницата зад ъгъла. Нетърпеливо изчаках двойка пенсионери да изберат най-мекия хляб, подходящ за възрастта и зъбите им и подадох на продавачката двайсетолевката.
Срещу нея получих хляб, маслени сладки и ресто. После поех обратно. Човекът с кепето все още беше там. Доближих се и бързо оставих омачкана банкнота. Вече се обръщах, когато дочух: „Тенк ю!”.
В първия миг ...