21 дек. 2010 г., 14:30
4 мин за четене
Поглед. Тъмнина.
Верослав, обзет от безсилие се взираше в нищото. Летеше ли? Не можеше да определи какво изпитва... Не знаеше дали изобщо изпитва нещо. Бродеше. Но на къде? Усмихваше ли се? Имаше ли изобщо лице? Какво беше усмивката. Забравил беше. Удавена мечта. Самота. Чуваше шепнещ глас. Проза. Думи. Една по една се изсипваха, без смисъл. Писател ли бе? Не. Числа, уравнения, въртележка. Математик? Не. Сълзи, смях, преструвки, игра. Актьор? Не. Какво бе той? Имаше ли значение? Нямаше познания за нищо, а едновременно сякаш знаеше всичко или по-скоро не изпитваше желание да научава каквото и да било. Мяташе се блудкаво из пространството, отдалечаваше се от света. Доволен. Сам. Най-накрая свободен.
Вопъл. Стон. Плач. А после тишина и...
КРЯСЪК!
Душа неопределена,
загубена,
заблудена.
Съдба?
Наказание?
Крещя!
Съзнание,
искам СВОБОДА! ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация