Ами скучно му е…
Денят минава като по устав – сухо, сиво и безсмислено. Само пристигането на дъщерята малко разведряваше обстановката. Имаше кому да даде съвети – дори за неспоменавани събития, да сподели опита от казармата, да… Просто да намери слушател…
Щото тях ги нямаше. Кои в по-добрия свят, кои не се обаждаха. А колко добрини им беше сторил – какви умни съвети раздавал, какви правилни насоки в живота посочвал, от какви грешки предпазвал…
Имаше един капитан – сега също пенсионер, виждаше го понякога от балкона, ама оня не щеше очи да вдигне нагоре. А навремето го слушаше – изпънат, с ръце по шевовете и само с възторженото „Слушам… Тъй вярно…“. Независимо дали му обясняваше как горното копче на китела трябва да е още по-стегнато, или поучаваше да нареди на жена си да отпусне подгъва на полата, не приличаше на офицерска съпруга да носи пола по коляното, или напътстваше да не яде преди обяд баница, защото…
Не беше сериозен човек. Даже се чу, че при пенсионирането на Старият полковник ...