Живеело в една къща едно момиче. Питаш ме какво било неговото име ли? Не знам - забравил съм. Може би ти го знаеш? Може би познаваш това момиче? Знам само, че било винаги усмихнато.
То отпразнувало шест свои рожденни дни, на които получавало различни подаръци - някои големи, а други по-малки. На седмият си рожден ден то получило книга. Веднага я отворило и започнало да я разлиства с интерес. Но книгата нямала много картинки и му се сторила много трудна и скучна. И след известно време то загубило всякакво желание да я чете и я захвърлило на един висок рафт.
Дошъл осмият му рожден ден. В стаята му се появил компютър. Малък, но хубав. Момичето и него започнало да разглежда с любопитство. Но отново минало време и то загубило интерес и към него. Той също му се сторил ужасно труден и скучен. И така си и останал да събира прах на бюрото.
А момичето продължавало да се усмихва. Но то не знаело една много важна подробност - че не само хората и животните, но и предметите имат свой живот. И през нощта, когато всички хора, котки, кучета и птици заспят (е, може би само с изключение на бухалите, които точно тогава ставали от сън), предметите оживявали по свой собствен начин и започвали да разговарят на свой си и неразбираем за другите език.
Разговаряли и предметите в стаята на момичето. Но разговорите им вече не били приятелски както преди време, а в тях имало много омраза и други лоши чувства.
- Ти си виновен, че вече не ми обръща внимание! - обвинявала Книгата Компютъра - Откакто се появи, стоя самотна и събирам само паяжини. Листата ми пожълтяха и кориците ми започнаха да се разпадат. Не те обичам! Искам да се махнеш!
- Ти си виновна, че вече стоя сам на това бюро и тя не ме включва! Сигурен съм, че тайно от мен продължава да те чете и затова не ми обръща никакво внимание. - ядосвал се на свой ред Компютърът - Ако не беше ти, толкова добре щяхме да си живеем. И аз не те харесвам и по-добре ти се махай!
Така продължавали споровете през цялата нощ и това вече било омръзнало на всички. Дори и на надуваемата плажна топка, която била известна със своето търпение. И всички останали предмети вече почти не можели да разговарят нормално и били принудени през цялото време да слушат караниците на Книгата и Компютъра. И само чакали първите слънчеви лъчи да ги спасят от това неприятно положение.
А омразата между Книгата и Компютъра растяла с всеки изминал час.
Докато един ден... в стаята се появило нещо ново. Момичето внесло своята стара кукла, с която всъщност прекарвало повечето си свободно време след училище и я поставило на бюрото, близо до Компютъра. Тук вече щял да бъде новият и дом. Книгата и Компютърът се вкаменили. Те най-после разбрали заради кого били пренебрегвани толкова дълго. Оглеждали куклата, изпълнени със злоба и завист и не можели да повярват на очите си. Момичето всеки ден обръщало много внимание на куклата, грижело се за нея, разговаряло с нея. То смятало, че единствено куклата го разбира. Тя била с него от много години, но все още изглеждала добре. Имала дълга черна коса, красиви тъмни очи и прекрасна рокля, която се разстилала край нея като крила на пъстроцветна магическа фея.
Книгата и Компютъра не можели да понесат това. И те се съюзили. Започнали да кроят планове как да напакостят на Куклата. Искали да я направят грозна и непривлекателна, така че момичето да я намрази и да я захвърли. Останалите предмети се опитвали да ги откажат от тези им намерения, казвали им, че това е съвсем погрешно и че не са прави. Твърдели, че Куклата съвсем не е виновна за липсата на внимание към тях, но Книгата и Компютърът не ги слушали. И в началото на една тъмна нощ, когато дори и Луната не се показала, те осъществили своите лоши намерения. Докато Куклата все още не се била събудила, Книгата се покатерила върху Компютъра и скочила оттам с всички сили. При падането на Книгата се чул силен звук и когато всички погледнали натам, видели страшна гледка. Роклята на Куклата била разкъсана и приличала повече на стар парцал. Куклата скочила сънена, но веднага, след като се огледала, открила, че изглежда ужасно. Тя нямала друга рокля и затова седнала в най-отдалеченият и тъмен ъгъл и отчаяно заплакала. Всички останали предмети замлъкнали, ужасени от това чудовищно престъпление. Само Книгата и Компютърът се радвали и с усмивки чакали следващият ден, тъй като се надявали тогава момичето отново да им обърне внимание.
Но техните надежди се оказали излъгани. Когато момичето влязло и видяло какво се е случило с куклата, то я взело, притиснало я към себе си и също се разплакало. Дълго време било прекарало с тази кукла и за него тя била повече от приятелка. И така преминал един изпълнен с тъга ден. А следващата нощ била още по-тъжна. Всички били нещастни.
Момичето не спирало да тъгува и престанало да обръща внимание на всичко край себе си. То искало да помогне на своята малка приятелка, но не знаело как. Искало да направи друга такава рокля за бедната кукла, но това било толкова трудно. Не знаело къде да намери други такива цветни и изящни платове, нито как точно да ги скрои и ушие. По цял ден ронело горещи сълзи и се питало кой може да му помогне.
Но съвсем скоро неговите родители забелязали тъгата му и разбрали какво се е случило. Те също не знаели как точно може да се ушие толкова красива и сложна рокля, но се сетили кой може да им помогне. И казали на своето момиче какво точно да направи. А то ги послушало и изпълнило техният съвет.
Първо прочело внимателно цялата книга. Оказало се, че тя съвсем не е толкова трудна и скучна, а дори и много забавна. От нея научило как да работи и да се разбира с компютъра. После включило своя компютър и след като вече можело да разговаря с него, го помолило за помощ. Той с радост се отзовал и му показал какви цветове ще са нужни, как да намери платове, как да ги разкрои и ушие. Също така му разказал за още много други интересни и полезни книги, за които момичето дори и не подозирало, че съществуват. И накрая не останало нищо друго, освен момичето, с помощта на родителите си, да се захване за работа. А когато роклята била готова и то за пръв път я облякло на куклата - всички ахнали! Никога не били виждали по-красива кукла! И отново усмивки озарили стаята.
И момичето разбрало, че книгите и компютрите съвсем не са така страшни и безполезни, а могат винаги да и бъдат безценни приятели и да и помагат. А предметите в стаята най-после разбрали, че е безсмислено да се карат и да се опитват да си напакостят един на друг и е много по-добре всички да се подкрепят и да живеят в сговор и разбирателство. И след като Книгата и Компютъра искрено се разкаяли за постъпката си и поискали прошка от Куклата, всички заживели щастливо.

Copyright Adrian Bantchev 2005-2010