21.

На двадесетия ден се върнаха...

Ето разказа на Димчо:

Отначало беше трудно. Докато излезем от града веднъж стреляха по нас, един път стрела се заби в покривалото на платформата, на два пъти се опитаха да преградят пътя ни, но при вида на автоматите, бързо изчезваха...

В западния край е страшно...

Изгорели домове, останки на хора по улиците, бродещи сенки... Надали има повече от двадесетина души оцелели там...

Най-после излязохме от града...

Наоколо пролет, някои дървета бяха цъфнали, слънце уж блестеше, а беше ни някак си...

Много хора са измрели от тия “космически” болести... Имаше човешки останки навред – някои направо мумифицирани, други разпокъсани от зверовете, трети се бяха запазили като скелети от филм на ужасите. Цели и бели...

Добре, че беше платнището, та не се налагаше да гледам постоянно навън...

Някои села са абсолютно безлюдни... Дори животните са ги напуснали...

Другаде видяхме хора. Но всички бягаха и се криеха...

Мисля, че и там са обикаляли бандити. И хората са наплашени...

Стигнахме морето, но не намерихме мечтаното място. Земята е бедна, пък и селищата някак си...

Не, не – не е за нас...

Отидохме до Козарево. Почнах да си спомням пътя, намерихме Лозен. Почти празно село. Останали са десетина души. Разговаряхме с тях, обяснихме им, че бихме искали да се заселим тук...

Попитаха колко сме и, като чуха, че сме над триста души, зарадваха се. Хората са селяни, смятат, че земята е  тяхна. Но май усещат новото време – старата собственост я няма, може да им донесе само смърт в самота. Затова лозенчани заявиха, че са готови да се откажат от всякакви претенции – стига да има наоколо хора. И лекари – повечето са стари, не зная как са оцелели...

Подобен разговор водихме и в Козарево. Там един се запъна – не си давал земята, не признавал общността, какъв комунизъм сме искали да въвеждаме...

Колкото и да му обясняваха, че дори да вземем земята без да го питаме – няма кому да се оплаче... Инат човек...

Оказа се, че имал две нивички по десет декара...

Обещахме му неговите ниви да не пипаме...

Предяви претенции върху енергийния парк, но другите го сръчкаха и се отказа...

А тоя парк е доста голям, има много слънчеви огледала, повече от половината са оцелели през зимата...

Юзината е точно на реката – колелото й върти водата. Силна струя пада отгоре, после се спуска в долината и отива на север. Покрай тая река има овощни градини, а в долния край били зеленчуковите.

И нивите видяхме. Ще се работят на ръка, но ще ни осигурят прехраната...

Санаториумът е просто мечта. Двуетажна сграда, с кухненски блок, със стол – по-скоро ресторант. Има запазени легла, има и съдове. Домакинката е оцеляла, свястна жена изглежда...

Изобщо – перспективно място...

А вечерта на общото събиране класният каза:

- Трябва да се преместим! Трябва да си осигурим базата – а едновременно с това ще подготвяме бъдещето. Сигурен съм, че не сме само ние. Навред из страната ни, а и по целия свят, хората преодоляват шока и преструктурират живота си според новите условия... Трябва едно – да знаем защо го правим...

Е, ние знаехме...

И затова без много тъга стягахме багажа за напускане на града...