7.
Така мина месец...
В нашия вход си създадохме нещо като база. На първия етаж установихме постоянен пост. Нападения засега нямаше, но при експедициите за търсене на храна и необходими за живота неща, виждахме разбити и ограбени магазини, жилищни сгради зееха с кухи врати и прозорци, пожари избухваха ту тук, ту там...
Така една вечер изгоря циганската махала. И циганите се преселиха в напуснатите от собствениците панелни блокове до сами квартала им. От там тръгваха нощните им набези. Но нас заобикаляха. Едно, че не бяхме близо и на удобно място, второ...
Второ – някъде на осмия или деветия ден след катастрофата, класният и чичо Денчо се върнаха, натоварили пазарната количка с кашони и странни металически кутии. Когато ги отвориха – ахнахме...
Два автомата, четири бойни карабини – с къси цеви, удобни за носене, девет пистолета – при това, както ми обясни бай Денчо, унгарски АП, някога специални, не за всеки... И кутии с патрони за всички тия смъртоносни уреди...
Класният сложи внимателно в апартамента отляво на втория етаж един големичък сандък, както и тенекиена кутия. „Гранати” – каза и прибра ключа от апартамента в джоба си...
По това време и оптимист като бай Денчо беше изгубил настроението си. Тревожеше се за дъщерите си, за семействата им, за внуците си, все ми разправяше какви хубави и умни били децата... И очакваше да се появят отнякъде...
Седмица след катастрофата взе да се замълчава, да седи, унесено гледайки през прозорците...
Марга от третия етаж, обаче, не униваше. Беше убедена, че това ще е още ден или два /когато и да отвореше дума, все най-много три дни оставаха до спасението/, че ще дойдат... Ту американците, ту немците, ту някой друг – но все ще се появи спасител...
И тя беше много против предложението на класния да подсигурим входа. Как така ще променяме апартаментите на хората?
Всъщност, във входа бяхме останали немалко от живущите.
Аз и Павлинка, класният с жена си, бай Денчо, самата леля Марга, чичо Косьо от четвъртия етаж с жена си и сина си, глухонемите от петия етаж – мъж, жена и дъщеря /тя чуваше и говореше/...
Та класният предложи да затворим прозорците на първия етаж с каквото имаме под ръка, да подсилим входната врата – остъклена и не даваща никакво прикритие, да помислим и за балконите на втория етаж...
Направихме събрание – и без това всички бяха налице, никой не ходеше на работа, само през деня тръгвахме на експедиции за храна и каквото там намерим...
В резултат на това събрание бай Денчо отведе класния някъде и се завърнаха с оръжието. Навремето бай Денчо е бил полицай и знаеше къде може да се намери нужното...
Цяла седмица мъкнахме шкафове, разглобявахме легла, подреждахме барикади по прозорците и зад вратите на първия етаж...
Почти всички спяхме по домовете си, но се редувахме в апартамента долу – да дежурим, да охраняваме, да слушаме радиото...
Акумулатори имаше – единият даже глухонемият чичо Петко го пригоди за лампа, та имахме и сносна светлина там. Чичо Петко беше майстор на всичко – златни ръце. Само трябва да му се каже какво е нужно и бързо измисляше начин...
Експедициите бяха отначало интересни, сетне станаха досадни, а накрая дори тежки. Тежки, защото пред очите ни за месец градът рухна...
Не, че преди това беше много красив, ама си беше нашия град...
Сега – напуснат от част от жителите си, изоставен на произвола на съдбата, той бързо запустя... Улиците и без това си бяха на дупки, лошо асфалтирани, с трева и бурени дори към центъра, а сега...
А сега по тях се смесваха разнасяните от вятъра отпадъци, по клоните на дърветата се виеха найлонови пликове, хартии, парцали, навред бродеха подивяващи кучета и котки...
И ордите цигани, разграбващи всичко, което не се пази...
А пък нямаше кой да пази...
Една нощ пробваха и при нас. Чичо Петко и бай Денчо били на пост, забелязали фигурите, опитващи се да ровичкат по входната ключалка. И, без да му мисли, бай Денчо отпрал един откос над главите им...
- Такова бягане – разправяше после той – такова бягане и златен медал на олимпиада може да ти донесе...
Излизахме от блока внимателно, след оглед на района. Никога сами...
Наоколо си беше страшничко – паркчето отсреща, няколкото къщи от страна на кооперацията ни, малкото площадче на изток... Все удобни за дебнене места...
Удобен беше целият град, затова се движехме предимно по средата на улицата. Едно, че избягвахме засади зад ъглите и във входовете, второ – по-малък беше рискът от падащи предмети. А падаха – тухли, керемиди, парчета от балкони и фасади...
Никога не съм мислил, че градът така бързо ще рухне...
Да, бях гледал някакво филмче на тема “Светът след човека”... Ама там се говореше за години и десетилетия, които да унищожат създаденото от хората...
Оказа се, че убива най-вече липсата на живот...
Празен град, пусти улици, къщите някак си охлузени, даже не мрачни, а посивели...
Няма никаква инфраструктура, няма движение, няма жизнена искрица...
Затова пък се разрушава – някъде целенасочено, другаде от безразличие и невнимание...
Времето ставаше все по-студено, хората вече палеха печки. Краят на октомври, но се заредиха дъждове, ветрищата като че намериха писта за състезание...
Понякога по улиците се премятаха късове ламарина, отпрана от покривите, а навлизащата вода вършеше черната си работа...
А се случваше да гаси пожари – настъпващата човешка лудост водеше до безгрижие и безхаберие. Така изгоря една двуетажна къща на съседната пресечка. Ясно се виждаше къде е пален огън и как е проял чак тавана...
Ние се увеличихме. Приехме семейството на дърводелеца от дома зад кооперацията. Малката им, красива иначе къща, беше твърде примамлива и необезопасена срещу вандали.
Той дойде, изчака да го пуснем вътре, разговаря с класния и бай Денчо, после се събрахме заедно. Мен ме брояха за голям, един от всички равноправни оцеляващи...
Дърводелецът се казваше Ангел. Тате при него беше поръчал праговете и някои ъглови елементи за трапезарията и коридора. Умееше си работата, беше тридесетинагодишен, весел и усмихнат човек...
Не и сега, де...
Просто помоли да изчака при нас, както каза, освобождението... Така рече...
Дойдоха след два часа – с жена му и двете му деца. Момче и момиче, петокласник и третокласничка. Всъщност, май вече не бяха ученици...
Както и аз...
Докарахме част от имуществото им. Останалото не можахме, защото през нощта къщата им пламна. На другата заран видяхме – около нея имаше изпуснати в бързината вещи. Видели са, че се махат, обрали са ги, подпалили... Не знам защо...
Кои “те”?
Предполагам – циганите, които се навъртаха наоколо. А може и българи да бяха – немалко хора просто се оставиха на течението на деградацията и заживяха така, сякаш никога не е имало полети в Космоса и интернет...
П.П. Обади ми се Стефко. Да се готвя - смятали да се женят с Нина, изведена тук като Янина. Ще се появят към края отново...
© Георги Коновски Все права защищены