Обедното слънце обляло е със своите лъчи притихналия град.
Всичко бяло е като в прекрасен сън. Снегът блести, като че ли весело се смее.
Висулки величествено спуснати от покривите на сградите.
Дърветата оголени, клони празнично разперили, танцуват своя танц заедно с подухващия вятър.
Гълъби политат към небесата сини, а след миг отново надолу се спускат.
Вече не усещаш студа, обхванал те само преди секунди.
Усещаш единствено въздуха, който поемаш тъй жадно с дробовете си, топлите лъчи, които те галят нежно.
Вятърът приказки за далечни долини в ушите ти нашепва. Ти си тук и никога не ще изчезнеш.
А може би това е само илюзия. Да, илюзията, че си жив. Но е сладка.