Очите ми се впиваха в хълмчето до сушата. Щеше ли да бъде и тази година там? Щях ли най-после да разбера какво ми казва тя чрез своето мълчание?
Фериботът бавно и уморено спря. Сигурно му бе омръзнало по десет пъти на ден да пътува от острова до другия бряг и обратно. С недоволно скърцане се отърка в бетона на кея и въздъхна като човек, който иска почивка след дългия работен ден.
Облаците се надвесиха любопитно над мен. Гледах ги с усмивката на душата си. Отново си казах, че моята майка е ангел и така ме приветства, че пак се завръщам у дома.
Очите ми инстинктивно погледнаха малкия хълм над брега. Тя беше там! Жена с бели коси, хванати на гръцки кок, с изтънчени линии на лицето като антична статуя. В ръцете си държеше голяма мързелива котка, приличаща на тигър, а раменете ѝ бяха покрити с карамелен шал, върху който пърхаха цветни пеперуди. Бе далече и не виждах лицето ѝ, но бе дошла. Чакаше ме, посрещна ме и може би щеше да ми помогне да се преборя със загадката на мистериозната кражба ...