Минавайки покрай полицейското управление, погледът ми привлече цивилен мъж в бяла риза и сив панталон. Не бе от местните. Сигурно го бяха извикали заради кражбата. Докато се разминавахме, погледите ни се пресякоха и той се вгледа в мен изненадано. Знаех, че с червената коса и наситено зелените си очи привличам мъжките погледи. Много болка ми бяха причинили те и имах да им връщам поне за години напред. Харесваше ми да ги предизвиквам, а после да тръсвам бронята си пред лицето им. Затова и сега му се усмихнах окуражително, забавих крачка и когато той си мислеше, че ще спра, потеглих бързо напред. Така му се пада! На него и всички представители на мъжкия пол, от които не бях видяла до сега нищо друго, освен неприятности и не бях чула нещо по-различно от лъжи. „Някъде може би има и изключения“ - обади се моят вътрешен глас. „Може би“, съгласих се за част от секундата, „но още не съм ги срещала.“
Забързах, а ароматът на влюбеност тичаше по петите ми като палаво бездомно куче. Какво правех? ...