Жега. А-ха да се развихри лятото. По никое време. Юни?!
Кафеджийницата бълва кафета и фрапета. Вънка – 35, вътре – 20, свежо, с аромат на колумбийско кафе и чай с годжи бери.
Отваря се вратата. Пристъпва едно създание, тъмно отвън /кат’ гледам и отвътре/, с наситения цвят на холандско какао. И още по-наситен аромат на тридневен холандски труп. Или каквото и да било там, умряло. Даже и с лек, северозападен дъх на чесън и салам „Камчия”.
Задъхвам се.
- Адин сладалед хискам.
- Какъв си избрахте?
- Бел.
Боже, почна се. Тая я знам. От три години кръстосва квартала. До ден днешен е бременна и гладна. Аз, лично, когато не похапвам редовно, приличам на спагетка, таз’ - отпрала един ми ти гъз и един ми ти бюст, и втасала като великденски козунак. От глад. Слонче да беше родила, щеше да е по-елегантна.
Вади едни топли, влажни два лева от гръдта си (което ме връща 22 години назад във времето, когато работех в „Бинго Люлин”, в „Люлин”, когато повечето ни клиенти ползваха сутиените и чорапите си за ...