Славчо съобщава бавно, дрезгаво, но убедително на опашката:
– Има нещо, което ме тревожи.
Никой не му отговаря. Побутнах го леко:
– Не си сам.
– Сам съм – отговаря вяло. – В това е проблема.
– Скоро ще се върнеш вкъщи и тогава си говори, колкото искаш. Сега притесняваш хората.
Славчо млъква. Слуша ме понякога.
Опашката се движи бавно.
Славчо пак се оплаква:
– Животните са едни и същи. Четох, че в еднакви случаи постъпват по един и същи начин. Значи са предвидими.
– И какво от това, копеле мръсно! – сопва се ербап юноша на около осемнайсет. – Животно ли ме наричаш?
Намесих се: ...