Славчо съобщава бавно, дрезгаво, но убедително на опашката:

     – Има нещо, което ме тревожи.

     Никой не му отговаря. Побутнах го леко:

     – Не си сам.

     – Сам съм – отговаря вяло. – В това е проблема.

     – Скоро ще се върнеш вкъщи и тогава си говори, колкото искаш. Сега притесняваш хората.

     Славчо млъква. Слуша ме понякога.

     Опашката се движи бавно.

    Славчо пак се оплаква:

     – Животните са едни и същи. Четох, че в еднакви случаи постъпват по един и същи начин. Значи са предвидими.

     – И какво от това, копеле мръсно! – сопва се ербап юноша на около осемнайсет. – Животно ли ме наричаш?

     Намесих се:

     – Не, той е леко неразположен, млади господине.

     Младият господин беше гарнирал лицето си със свастики. Приличаше на знаме на нацизма. Имаше бледа, подходяща кожа за знаме.

     – Добре – озъби се. – Това ще го приема. Когато взема властта, такива като него на сапун ще ги правя. Имам връзки в МВР. И в прокуратурата. Запомнете ме добре, лайнари смотани.

      И изгледа зверски всички. На Славчо показа среден пръст и потропа с юмруци гърдите си.

     А той му се усмихна. Славчо беше около метър и деветдесет, лапата му беше като на едър орангутан. Мисля, че младият господин щеше лесно да погине от удар с нея.

     – Славе – подшушнах тихо, – не се усмихвай.

     – Защо? Нали си говорим.

     – Защото смехът е неподходящ.

     – За какво?

     – За религиозните и за наркоманите. И животните не се смеят, доколкото зная.

    – Аха.

     Славчо престава да се смее.

    Опашката едва се премества. На оня със свастиките му свършиха калориите на онова, което бе употребил, изпсува и избяга. В МВР или в прокуратурата. Останахме трима.

     Славчо:

     – Има нещо , което ме тревожи.

     Оставих го да говори. Вече нямаше кой да ни безпокои. Третият на опашката беше по-безвреден и от нас – стар дядка на около седемдесет и пет. Напълно скапан, с бяла грива около главата си като ореол на пухкавата глупост.

     – Кажи сега, Славею, какво има? – Славчо беше прежилял много. Остана си такъв: първичен, почти ненормален, но напълно съзнателен. Все искаше да помага. Да работи. На нашите години трудно взимаха такива. Ако изобщо ни наемаха за нещо. Не бяхме хора вече, за нищо не ставаме.

     Той помълча и се обърна към мен с жалост, която не можах да разбера:

     – Животните не са милостиви, защото са животни. Ние животни ли сме? И не обичам да ме наричат славей. Знаеш.

     – Естествено, че сме животни – казах му. – Дарвин го е доказал. От маймуните сме произлезли. А славеите... щом не ги харесваш, няма да ти ги споменавам. Динозаври са.

     – Това го знам. Четох едно списание. Там така пишеше. Ама защо тогава създаваме закони? Ние... хората. Защо говорим за морал? Има ли го това при маймуните?

     Замълчах. Откъде да знам.

    А старецът, оня, дето беше пред нас, рече:

    – Не, при маймуните няма нито морал, нито справедливост. При тях има само обич.

    Изгледахме го. И той изглеждаше нормален като нас, нищо че се редяхме пред психиатричния кабинет. Всеки от нас поотделно със своя цел, а всички – с една и съща: да докажем, че не сме луди.

     – А ти откъде знаеш? – попитах го. – Откъде знаеш толкова за маймуните?

     Славчо добави:

     – Защо при маймуните има обич, човече? И какво е обич? Любов ли е?

    Старецът се зачеша в бялата си космата лава около главата и измърмори убедително, спокойно и някак между другото:

     – Мой ред е да вляза при психото. Нямало е такова нещо като любов при нашите праотци. Просто са се обичали. И са се грижели един за друг.  За да оцелеят.

     – И затова ли са станали хора? – запитва Славчо.

    – Не. Не са станали хора.  Да не са луди.

    – А какво?

    – Нищо. Не са желаели да стават нищо. Те са животни.

    – А ние? Нали сме произлезли от тях?

    Стана неловко. Този разговор можеше да продължи с часове. Славчо стрелна дъртака с поглед: „Ти защо се редиш? И ти за работа ли на тия години?“

     Погледнах този с белия ореол. Той сякаш отговори: „Не, нужно ми за нещо друго. Като станеш на моите години, ще разбереш, че е трябвало да не си бил луд, за да живееш като човек. Просто искам някой да ми го каже. Компетентно.“

     Така ми се стори да говорят двамата, докато се зяпаха.

     Докторът извика през отворената врата:

    – Следващият!

    Погледнах вътре. Там, в дъното на кабинета, на масивно бюро седеше маймуна. С бяла престилка и очила. Психиатърът очакваше следващият пациент и го приканваше нетърпеливо.

     Славчо каза уплашено:

     – Да не сме объркали клиниката? Да не сме в парламента?

    Замислих се. Сложен въпрос. Откъде да знам. Но предложих:

     – Според мен трябва де се върнем. Като преспим още една-нощи в клоните на дърветата в парка, ще решим дали си струва да слизаме отново тук.

     – На теб за какво ти е това удостоверение? – Славчо вече беше започнал да се ядосва. Това никога не означаваше нещо добро.

     – Ти все питаш, Славе.  – Укорявам го. Въпроси, въпроси. А всъщност не знам отговорите. – Без психотест не мога да започна работа. Както и ти. Това е.

     Той млъкна. После бавно се обърна и едрото му тяло се понесе към изхода, клатушкайки се.

     – Къде? Върни се! – Погнах го. Славе ми е приятел. Какво ще прави без работа? Знам му цялата биография. Не му беше леко. Тежко преживя събитията в живота си – тези събития, които не предизвикваме, а те нас предизвикват.

     – Отивам да работя нещо – отговори ми през рамо. Уплашен ми се стори.

     – Ама как? И защо?

     – За да не заприличам на човек. Това ме тревожи.