Гледам телефона, а той пак болезнено мълчи. Потъвам в мъчителни спомени за далечни
времена, през които аз и ти си говорехме по цели нощи колко се обичаме и колко
много си липсваме един на друг. Мисля си как някога знаех всеки ден как си и
какво правиш. Аз бях част от твоя живот и ти от моя. Днес, година по-късно, не
знам дали все още означавам много за теб, както в началото, не знам дали ме
обичаш, не знам как си със дни, понякога дори и седмици. Това ме убива малко по
малко с всеки изминал ден. Прощавам ти, че не се виждаме и чуваме, правя се, че
ти вярвам, когато ме лъжеш... а не знам дали си струва вече да измъчвам себе си,
за да си щастлив ти и да си мислиш, че всичко е наред. Когато не е... ... Не
искам много от теб и ти го знаеш, но дори и толкова малко не можеш да ми дадеш, а
аз душата си давам да те имам пак така...