Стилияна отдалече видя некролога на вратата и въздъхна разочаровано. Ако и тази къща се окаже без стопани, статистическата анкета щеше да се провали. Жената беше уморена от обикалянето по стръмните улички на планинското градче. И малко ядосана – при последните анкети, които провеждаше, се оказа, че базата данни не бе обновена и често се случваше да не намери хората, определени за анкетиране. Но когато приближи, Стилияна забеляза, че къщата не беше пред разруха както предишните, които посети. И  в малката градинка отпред имаше някакъв ред. Натисна звънеца и се ослуша. Тишина. Май се беше излъгала и тук нямаше никой.  Изчака малко. Но щом реши, че е време да си тръгва,  чу шум, наподобяващ бутането на детска количка върху дървен под. Вратата полека се отвори. Първо се появиха две колела от инвалидна количка, а след това и млада жена, седнала в нея. В този момент слънцето, което цял ден се криеше зад облаците се показа, огря русата коса на жената и от тази игра на светлосенки се образува ореол около главата ѝ.

     Стилияна примигна и вече всичко беше съвсем обикновено – две жени, застанали една срещу друга. Едната по-възрастна, сблъскваща се често с хорското страдание при многобройните анкети, които бе провела, другата- около тридесетгодишна, прикована на едва движеща се инвалидна количка, но намираща все още сили да се усмихне на човека, позвънил на врата ѝ. Дали от слънчевия лъч или от тази кротка усмивка, но  нещо в душата на Стилияна се преобърна и след като зададе въпросите в анкетата, не си тръгна веднага, а се заприказва с Кремена (така се казваше младата жена) и лека-полека разплете нишката на нейния живот.

    Пътувайки към къщи, Стилияна си припомняше разказа ѝ. Както често се случва бедата не идва сама. Докато за много младежи абитуриентският бал е едно от най-щастливите преживявания, то за Кремена той е белязал началото на нейното нещастие. Прибирайки се с първите слънчеви лъчи, момичето се учудило на тишината,  която царяла в къщата.  Надникнало в кухнята и там заварило масата, отрупана с питиета и купички с ядки и сладки, а в мивката надничали неизмити чинии. Точно тези чинии я ужасили. Никога майка ѝ не оставяла мръсни чинии и неразтребена маса, след като си заминат гостите. Малко след това на вратата се позвънило. Бил съседът, облечен в полицейската си униформа. От него Кремена научила за катастрофата, отнела живота на нейните родители.  Останала сама, се сбогувала и с мечтата си да следва "Компютърно и софтуерно инженерство", въпреки че е била приета с отличен успех от предварителните изпити. Уроците по математика все пак не били напразни и момичето успяло да си намери работа. Лека-полека престанало да се буди нощем от кошмари, успяло да спести малко пари и се замисляло дали да не напусне малкото градче, за да си потърси работа в столицата  и да кандидатства отново. Но тогава забелязало, че  започнало да се качва трудно по стълбите, да изпуска предметите. Мускулната слабост се увеличавала и все по-трудно се движело.    Постепенно Кремена се превърнала в затворник на собственото си тяло. Посетила няколко лекари. Диагнозата звучала ужасяващо: Спинална мускулна атрофия. Проверявала в Интернет и пламнала искрата на надеждата – оказало се, че все пак има открито лекарство, което можело да стопира болестта и дори в някои случаи се стигало до подобрение. Но в България пациенти над 18 години нямали достъп до тази терапия и само в чужбина е било възможно лечението на Кремена. Тя направила запитвания до няколко клиники, избрала най-евтиното предложение и въпреки това спестените пари не стигали за скъпите болнични процедури. Открила си и дарителска сметка, но почти никой не превеждал пари по нея. Преди месец я съкратили от работа и мечтата ѝ да може да премине поне един курс на лечение и да отложи за малко напредването на болестта явно нямало да се сбъдне. Сега се надявала да намери някаква надомна работа, за да може поне да поддържа искрицата живот в изтощеното тяло.

     Не беше първия случай, при който Стилияна се сблъскваше с човешката мъка и безсилие, но незнайно защо този път изпитваше желание да помогне да се сбъдне една мечта. Предстояха почивни дни и тя успя да направи пълно проучване в интернет за заболяването на  Кремена, за лечението и как да събере необходимата сума. Даде си ясна сметка, колко много формалности трябва да преодолее и все пак реши да организира кампания за набиране на средства.  Надяваше се, че все още не е изчезнала човечността от сърцата на хората и че младата жена ще има своя шанс. Обади се на Кремена и дълго време говори с нея. Записа си банковата сметка за дарение и уточни колко пари не достигат за извършването на един курс от процедурите. Стилияна искаше да получи и копия от епикризите и от кореспонденцията с лечебното заведение, защото така по-лесно можеше да убеди хората в истинността на каузата си.  Кремена не можеше да повярва, че получава такава безкористна помощ от непознат човек и отново си позволи да помечтае. Преди да заспи си спомни думите на Стилияна:„Горе главата, момиче, ще се справим. Поне за една процедура ще съберем пари. А за после ще измислим нещо.“ Сънува че тича по пистата на стадиона и че хората я аплодират. И се събуди с усмивка.

     Стилияна се зае да събира средствата за лечение още в понеделник. Бе решила да започне от колегите си. Надяваше се, че там всеки ще откликне-нали и те ходеха често по анкети и се срещаха с бедни и болни хора. А в края на деня държеше събрани 20 лева и бе готова да заплаче от безсилие. Не можеше да повярва, че колегите ѝ отказаха да дадат пари. Нарани я,  че някои от тях не повярваха в безкористното ѝ начинание. Нямаше и да набере смелост да се обади на Кремена. Това щеше да е пореден удар от съдбата, а младата жена не го заслужаваше. Затова Стилияна реши да си вземе един почивен ден, да отиде отново в градчето, за да се снабди по-бързо с копия на документите и пак да поговори с Кремена.

     Стилияна измисляше най-различни начини, за да събере оставащата сума. Обикаляше магазините и се молеше на собствениците да ѝ позволят да постави кутия за дарения до касата. Успя да се договори за десет кутии. Вярно, че в тях хората пускаха дребни монети, но нали народът е казал: „Капка по капка вир става“.  Прозвъня  на отдавна забравени познати с молба за дарение. Срещна се и с хора от бизнеса и банковите институции. Публикува във фейсбук. Но все пак минаха два месеца преди да бъде събрана необходимата сума. Успя и да уреди безплатен превоз до лекуващата клиника и изпрати Кремена със сълзи на очи.

     Двете жени се чуваха всеки ден по телефона. И на десетия ден се случи чудото – Кремена се повлияваше от лечението. Болестта засега беше стопирана. Но битката не бе спечелена. Необходимо беше да се проведе поне още един курс на лечение, за което отново трябваше да се събират средства.  Но Стилияна бе боец. Спечелила една битка, тя се готвеше за нова, вярвайки в човечността на хората.