Не можеше да заспи. „Сигурно вече е полунощ” – помисли си раздразнено. Обгръщаше я ледена тишина. Всъщност ледът беше тя. До нея съпругът й похъркваше невъзмутимо.
Погледна мрачно към прозореца. Небето беше ясно. Луната осветяваше малката им бедно обзаведена спалня. Приличаше на голямо студено око.
Тя се сгуши тръпнеща под завивките. Можеше да се стопли в горещото мъжко тяло, но не искаше. Самата мисъл я накара да затрепери по-силно. Не го обичаше. Отдавна не я вълнуваше. И беше сама. Сама във всичко.
Жена, която не пише е бял лист. Не копнее. Ледена и сива. Броди като сянка в мъглата, ослепяла без обич. В нея се чува само плясък от подземна река и писък на ужасени прилепи. А тя беше спряла от месеци. Нито един куплет. Само празнота.
- Искам нова муза, любов и емоции! – заповяда сърцето на разумът й.
И тя го осъзнаваше прекрасно. Трябваше й нова самоличност, различна визия, уникален живот. Щеше да изтрие всички стихове, да ги заличи и да започне отначало.
- Ще съм блондинка. Кой не ги ...