Сега, когато съм натиснала вече спусъка и гледам как куршумът лети право към главата ми, а душата ми се намира в онази тръба, насочена под наклон към хоризонта, която всички предсмъртно описват, а в края ù виждам онази бяла светлина, най-после ще разбера дали има Бог. Пътувам назад във времето със скоростта на куршума. Виждам как животът ми е започнал от унищожението, как избуява като троскот, пуска пипала във всички страни, контактува с другите животи и се влюбва, влюбва, влюбва... Куршумът ми пръсва мозъка. Ето я потъпканата от мен любов. Чак сега се пръсна на части. Ето я и другата. Само скелетът ù лежи в саркофага си. От нея е тази пушилка. Ето я и онази, лудата, дето ме накара да вървя по тънко въже между небето и земята. Не съм я забравила. Паметта ми, макар и разпартушинена на молекули, е цяла! Побира се в отломките от един неврон.

Един проектил отскача и засяда в белия дроб. Не мога да дишам. Задушавам се. Ааа! Значи още е там тази ревност. Тя, тя ме накара да дръпна самоунищожително спусъка! Друг проектил засяда в гръбначния стълб. Парализирам се. Помощ! Един проектил засяга утробата ми! А аз съм бременна! Бременна с нови любови! Господи, запази поне тях!

Късно е. Вече съм далече. И свободна, свободна, свободна...