Борис Сараян се отпусна на шезлонга и впери поглед в безупречно синьото небе. Трябваше да признае, жена му беше права - мястото си го биваше. През годините няколко пъти го беше подканяла да отделят една седмица, за да се насладят на полагаемата й се почивка във фирмената вила на морето. Той обаче винаги намираше причина да се измъкне - почивката с колегите й не му се виждаше добър вариант за разпускане. Да бъде с Фани сред непознати щеше да бъде истинско изпитание за него, защото добре познаваше властния й характер. Нямаше друг човек освен нея, който да го кара да се чувства толкова некомфортно сред хора. Затворен и срамежлив по природа, Борис Сараян може би така и нямаше да събере кураж да се ожени, ако енергичната, силно емоционална Фани, не бе взела нещата в свои ръце.

Запознаха се случайно, когато тя го потърси за една справка в агенцията, която ръководеше от години. Останала вдовица, без никакви ангажименти, Фани връхлетя в мудното му ежедневие като тайфун и разтърси безметежния му староергенски свят из основи. Това му хареса, поне в началото, защото го накара да се чувства така, както винаги бе искал - жизнен, силен, желан мъж.

Дори това, че го командореше и планираше живота му започна да му харесва и му се струваше удобно, защото го освобождаваше от отговорност и от задължението сам да прави планове. Можеше спокойно да потъне в работното си ежедневие, а после само следваше инструкциите и всичко беше наред.

Чак докато в живота му не се появи хубавата Маринка. Случи се така, че случайно срещна свой съученик и от дума на дума той му сподели за проблемите на своя роднина, наскоро съкратена. Много мила млада жена, с подходящо образование и огромен хъс за работа, единствена утеха за болната си майка. Борис Сараян винаги бе готов да помогне, една от дейностите в неговата агенция бе свързана именно с трудовата заетост и той ориентира веднага младата жена към фирмата, в която работеше Фани. Там тъкмо търсеха подходящ човек, защото една от колежките на жена му излизаше в пенсия.

Съученикът му покани него и Фани на вечеря, за да им благодари, а Маринка...Откак я видя не спря да мисли за нея. По някакъв чудодеен начин младата симпатична жена с нежно излъчване и чаровна усмивка успя да се вмъкне в сърцето му и да остави дълбока следа там, въпреки, че беше съвсем различна от вихрената Фани. А може би точно за това...

Така че това лято, когато жена му отново спомена за морската вила на фирмата, той се погрижи първо да разбере дали Маринка ще е там. И когато нищо неподозиращата му съпруга потвърди, той нямаше друг избор, освен да се съгласи. Е, със свито сърце все пак, разбира се, защото познаваше добре навиците на жена си и със сигурност те щяха да го карат да се притеснява, особено в компанията на Маринка. Но мисълта за седемдневна близост с прекрасното създание надделя над всичко останало и той прегърна идеята с нетипичен за мудната му натура ентусиазъм.

Мястото наистина се оказа превъзходно - от онези уютни, закътани от шумната туристическа глъч местенца, които вече все по-трудно се намират край морето. Вилата всъщност бе едно малко хотелче с двайсетина стаи и няколко апартамента, в които служителите от фирмата, към която работеше Фани, се редуваха да отсядат. Тя бе ходила два-три пъти преди да се оженят и един-единствен път, след като станаха семейство и не престана да настоява той да я придружи.

Едва сега Борис Сараян разбра защо. Всичко тук беше безупречно. От удобните стаи с широки тераси и изглед към морето до прекрасния закътан плаж в тихо заливче, в което морето изглеждаше като току-що колосано. А на голяма веранда, потънала в зеленина, бе разположен ресторантът - още един голям плюс към всички екстри тук, заради разнообразната кухня и добрия готвач.

Борис Сараян се усмихна широко при мисълта за предстоящата вечеря. Нищо не беше в състояние да наруши трепетното му очакване, дори вечните капризи на Фани, която го използваше като момче за всичко. Да, да, дори и неутолимият й апетит, който го караше да се чувства извънредно некомфортно, най-вече пред Маринка, която винаги - за негова радост и тревога - бе на един поглед разстояние. Тъкмо заради Маринка възприемаше лакомията на Фани като свой собствен недостатък и се срамуваше, защото още на втория ден плажните продавачи доловиха къде е далаверата и се застояваха най-много около тях.

Вечерта обаче компенсираше всичко. Прелестната Маринка не пропускаше да седне до него, което, в комбинация с милото й държание, за него беше безспорно доказателство, че компанията му й е търсена и приятна.

Още първата сутрин се погрижи да намери повод за близост с него, докато пиеха кафе в барчето. Фани спеше до късно, но той бе дочул, че Маринка и приятелката й имат намерение да правят сутрешен крос край морето и се постара да бъде на линия рано-рано. Освен това жена му хъркаше като пиян матрос, което едва ли бе останало незабелязано от младите жени, чиято стая бе съвсем близо. Мъжът се притесняваше да не приемат, че той е източникът на ужасния шум, затова и почти не мигна първата нощ от нетърпение деликатно да разясни ситуацията.

Пак от деликатност, а и защото самата Маринка попита, изрази готовност да се включи в сутрешния им крос. Не след дълго ентусиазмът му бе помрачен от горчивата реалност - в края на краищата той не бе нищо повече от мъж на средна възраст с наднормено тегло и никаква физическа издържливост. За съжаление високият му ръст, който донякъде компенсираше килограмите в повече, съвсем не спомагаше да издържи на темпото на младите трениращи жени, така че се наложи да се измъкне, преди сърцето му тържествено да експлодира, несвикнало на подобно натоварване.

Под предлог, че иска да разгледа тази част на крайбрежието, все пак намери сили достойно да се отдели, преди да рухне за дълга почивка върху първата срещната крайбрежна скала. Не бързаше да се прибере. Фани едва ли се беше събудила, а и се надяваше, че момичетата ще са вече на плажа, когато това се случи. Най-вече, за да не станат свидетели на гръмогласните й неделикатни въпроси и забележки, към които напоследък бе станал твърде чувствителен.

За негово удобство тъкмо това се беше случило, а Фани така беше захапала телефона, че дори не го забеляза. Обърна му внимание чак когато затвори.

- Бе ти...верно ли си хукнал да бягаш на ранина с момичетата? - закиска се, сякаш това беше голяма смешка и мъжът тутакси се почувства смален и жалък като сивото проскубано врабче, кацнало в другия край на балкона. - Мичето ей сега ми каза, че те видяла!

Е, има си хас, помисли мрачно съпругът, Мичето беше най-близката сред близките колежки на жена му, тъкмо защото никога нищо не пропускаше. Не пропускаше и да го обсъди надълго-нашироко с Фани – разбира се най-вече с Фани, понеже и тя си умираше да си вре носа навсякъде. Смънка, че ги срещнал, докато се разхождал край морето и обяви, че отива да закуси. Знаеше, че мисълта за храна ще разсее Фани и ще я накара да побърза. Времето бе идеално за плаж.

Вечерта също се очертаваше идеална. Маринка сладко чуруликаше от дясната му страна, докато Фани от ляво изобщо не му обръщаше внимание, защото, както обикновено, бе потънала в разчепкване на новите плажни клюки с Мичето, докато унищожаваше порция след порция.

За щастие другите от групата - няколко семейни двойки, се оказаха достатъчно любезни и ненатрапчиви, та да не му причиняват какъвто и да е дискомфорт с присъствието си. От време на време дори му беше приятно в компанията им, особено когато се случваше да намерят обща тема за разговор.

Но тази вечер Маринка бе толкова очарователна в красивата си малка дантелена рокля, че той напълно пренебрегна останалите. Бе убеден, че случайните докосвания съвсем не са случайни, че бляскавата й усмивка е посветена единствено на него, също като бързите, срамежливи, но настойчиви погледи, които му хвърляше под тъмната сянка на дългите си мигли.

От дъното на ресторанта звучеше музика, която тази вечер се стори на развълнувания мъж особено романтична и той се размечта, потънал в нея като в сладка магия. Представата, че танцува с младата жена беше толкова жива, че усещаше всяко движение на гъвкавото й тяло в ръцете си, уханието на косата й, сгушена доверчиво на гърдите му, а после, когато вдигна очи към него - сладкия дъх на устните й...

- ...нали, Бо! - долови като през сън гласа на жена си и ядосано тръсна глава, сякаш този глас бе досаден комар, който искаше да прогони. За негова почуда отговори Маринка:

- Сигурна съм, че ще хареса на всички, барът е страхотен! А и е съвсем близо, можем да минем по плажа...

Другите също се оживиха и насред тази весела глъчка Борис Сараян изведнъж прозря, че се уговарят да отидат в близкия нощен бар, където, разбира се, имаше музика и танци. В този момент това му се стори като сбъдната мечта, нощна приказка, написана специално за него. За него и красивата Маринка.

Още се усмихваше, загледан в загорелите голи крака на младите жени, които вървяха напред, когато жена му нахлузи бонбонено розовата си чантичка на рамото му и го спря. И без да му казва беше ясно - Фани спешно се нуждаеше от тоалетна. Казваше, че има чувствителен стомах, но според него стомахът й просто се опитваше да се спаси от цялото това нечовешко натоварване, на което бе подложен.

Толкова пъти бе стоял в подобно изчакване, с чантичката й на рамо, че дори не би се замислил, ако обстоятелствата не бяха различни. Различни и деликатни. Маринка и приятелката й, случайно или не, също се бяха поспрели наблизо, вероятно и те с намерение да посетят тоалетната. Загледан в тъмния необят на нощното море отвъд терасата, Борис Сараян изпита един особен, много приятел гъдел при мисълта, че Маринка може би иска да го изчака, за да си правят компания докато вървят към бара.

Точно в този мечтателен момент откъм тоалетната се чу звук, тъй силен и недвусмислен, че шамар да му бяха ударили, нямаше толкова бързо да го приземят. Макар да стисна и очи, и юмруци в желанието си да потъне начаса вдън земя, успя да долови раздвижването и приглушените смехове от съседните маси. Силно се надяваше момичетата да са се отказали да чакат, но за съжаление те бяха дори по-близо, отколкото преди малко. Всъщност тъкмо тръгваха, най-вероятно отказвайки се да влязат след твърде...звучното посещение на жена му. Не виждаше реакцията им, но не беше и нужно - можеше да си я представи чудесно.

Но това съвсем не беше всичко. Още не се бяха отдалечили, когато вратата се открехна и Фани се провикна без всякакво притеснение:

- Бо, кажи на някой да донесе тоалетна хартия, че свърши!

Нямаше нужда да казва на когото и да било, защото едва ли имаше някой в ресторанта, който да не чу. С периферното си зрение и някъде съвсем от периферията на съзнанието си мъжът отбеляза бързината, с която една от младите сервитьорки изпълни Фаниното желание, докато хората се подсмихваха, прикрито или не, а момичетата, кискайки се, потънаха в нощните сенки край терасата.

Какво пък толкова, хвана се за тази мисъл Борис Сараян, твърдо решен да се вземе в ръце. Нищо кой знае какво не се е случило, голяма работа, че хората се подхилват! Да не би на тях да не им се е случвало да свърши тоалетната хартия? Дай им да се подиграват!

- Бо, ще ми помогнеш ли?

Толкова дълбоко бе потънал в тези размисли, че забеляза Фаниното присъствие едва след като я чу. Опитваше се да издърпа роклята си, която изглеждаше странно набрана около талията й и доста по-къса.

- Ципът - посочи му зад гърба си. - Нещо заяде и не мога да го оправя...

Този път Борис Сараян усети насмешливите погледи върху гърба си като остри жила, дръпна Фани извън терасата и докато пръстите му отчаяно се бореха със заялия цип, мислите му не по-малко отчаяно търсеха изход. И изведнъж му проблесна, точно в мига, в който ципът с хрущене успя все пак да се затвори върху мощната талия на жена му. Следвай знаците, мина през ума му. Сутрешната му разходка май съвсем не е била случайна...

Хвана я за ръка и я поведе към крайбрежната алея в края на плажа.

- Защо отиваме нататък? - дръпна се тя. - Горе по плажа е по-удобно...

- Не мисля - здраво стисна ръката й без да забавя крачка той. - Не и с твоите обувки! С тези токчета ще затънеш в пясъка на първата крачка!

Фани помърмори още малко, но нямаше как да не се съгласи. Мъжът й разчиташе точно на това. Фани не беше жена, която би хукнала боса по плажа, за да отиде на бар.

- Чакай, чакай! - тя дръпна ръката си и се закова на място, когато стигнаха. Крайбрежната алея тук бе тясна пътечка съвсем близо до осеяната със скали вода. - Изобщо не виждам как ще стигнем, ако тръгнем от тук!

- Не, ще минем напряко - бодро каза той и посочи бетонната преграда над алеята. Беше се натъкнал на това място по време на сутрешната си разходка. - Виж, не е толкова трудно, бетонните блокове са големи и стабилни, почти като стълби. Ще те държа, няма да усетиш как ще се качим! А барът е точно над нас, даже се чува музиката!

Беше истина, че бетонните отливки са здрави, дори големи вълни при буря не биха ги помръднали. Само на едно място, около метър нагоре, едната беше разцепена и нестабилна. Беше я разгледал подробно, защото не можеше да си обясни как досега не се е стоварила в морето, понесена от собствената си тежест. Крепеше се като по чудо.

- Няма да стане! - размрънка се жена му. - Високо е, да не съм луда да се катеря с тия обувки!

Той пристъпи напред и се качи на първата бетонна издатина.

- Хайде, Фани, лесно е! - наведе се към нея и протегна ръка. - Само няколко стъпки, нищо повече...

Изобщо не разбра как стана. Може би, докато пристъпяше нерешително от крак на крак бе стъпила накриво или пък се беше спънала. Видя само как изгуби равновесие и разпери безпомощно ръце в опит да се задържи, а тялото й прелетя между острите скали и потъна като чувал с картофи. Някой му беше споменал, че тук освен многото скали има и дълбоки дънни ями, затова тази част на иначе приветливия залив бе старателно преградена и изолирана от плажа.

Още стоеше изумен и неподвижен, затаил дъх, когато Фани шумно изплува и се разкрещя:

- Идиот такъв! Защо изобщо те послушах!? - опита се да се вкопчи в една скала, но не успя да се задържи върху хлъзгавата й, покрита с водорасли повърхност. - Помогни, защо стоиш като…

Продължи да вика и плюе вода, докато той, без да се замисли, протегна крак в опит да слезе. Стори му се, че дори не беше докоснал отчупения бетонен къс, когато той се размърда и отначало с тихо стържене, а после с трясък се понесе към водата над тясната алея. Когато се стовари върху повърхността, пукотът му се стори оглушителен. Не бе чувал нищо по-зловещо през живота си. Освен, може би, тишината, която последва...

Разбра, че е влязъл във водата чак когато една остра подводна скала болезнено одра рамото му. Не можеше да допусне, че това, заради което бе довел жена си тук, се беше случило толкова бързо и без негово участие. От Фани не се виждаше и следа, но това нищо не означаваше. Реши, че е възможно да е само зашеметена или пък да се е уплашила и изгубила ума и дума нейде сред подводните камъни.

На един от тях му се стори, че нещо розовее и протегна ръка, за да го докопа. Беше чантичката й, глупавата й розова чантичка, заклещена между скалите. Вкопчи пръсти в нея, а когато измъкна ръката си, забеляза кръвта. В тъмната вода не би я видял, но върху светлия съдран ръкав на ризата ясно си личеше. Чак тогава осъзна, че по скалите има кръв, все още неотмита от водата. На една от тях, съвсем близо, му се стори, че вижда кичур коса и още нещо, което го накара да изпищи и да се дръпне ужасен. Краката му изведнъж изгубиха опора и усети, че потъва.

Паниката го заля и той размаха ръце в опит да се задържи. Нима заради нея и той щеше да се удави толкова глупаво, на крачка от брега? Яростта, която изпита в този момент, беше по-силна дори от страха и му помогна да се изтласка нагоре в напразни опити да се задържи сред хлъзгавите скали.

Усети как две мощни ръце го хващат миг преди да потъне отново. Някой силно го разтърсваше и той изведнъж отвори широко очи. В шок съм, реши, когато видя едрото лице на жена си само на сантиметри от своето, със сигурност съм в шок. Тя изглеждаше съвсем жива, невредима и ядосана.

- Казах ти да не се наливаш с толкова бира тая вечер, знаеш, че не ти понася - сърдитият й глас напълно го извади от вцепенението и го телепортира право в реалността. Твърдо и безкомпромисно. Беше си у дома, заспал на дивана в хола. - Да се наквасиш така точно преди пътуването утре! - продължи да нарежда тя. - Хайде, лягай си, че кое време стана!

Борис Сараян послушно изгаси телевизора и се затътри след жена си към спалнята, изпълнен със смесени чувства. Едно от тях несъмнено бе облекчение. Но имаше и нещо друго, което така и не му позволи да заспи...

Много по-късно, втренчил безсънни очи в мрака и заслушан в мощното крешчендо, произлизащо от Фаниното гърло, си помисли, че първото, което трябва да направи утре, след като пристигнат, е да се убеди, че онази бетонна преграда край морето наистина съществува. Този сън едва ли беше случайност. Само трябваше да следва знаците.