Мъглата се сгъстяваше и проникваше в очите ми.
Премигах в опит да видя това, което не се виждаше от никого.
Попиваше в главата ми , която стотици пъти бях блъскал в стената на апартамента си.
Имаше нещо по-болезнено дори от болката от удара. Чувството на безнадеждност , което я придружаваше, я заслепяваше и превръщаше в кънтяща.
Казват , че всичко е моментно , но как би могло едно комплексно състояние да бъде просто момент на отчаяние? Все пак падането става за момент , а последствията от него биват трайни и крайно непредотвратими.
Падаме си по това да правим избори, които са пагубни и правейки ги с чистото си съзнание ни прави едни емоционални развалини. Поне такава бях аз.
Мислих само за това как да се погубя, докато гледах зачервените си очи , които намирах за странно привлекателни.
Залят от една огромна вълна от чисто неудовлетворение, не можех да мисля трезво.
Отказах се да търся помощ , но глупавото ми човешко чувство за самосъхранение нон-стоп се обаждаше, за да ми напомни да не ...