Хората казват, че Луната е красива. Може би дори романтична. Тя вижда душите ни. Вдъхновява поетите. Утешава моряците. Оставя отпечатъците си в самотните души, които я обичат...
Но може би...
Тя е бледа. Дори мъртва. Докосванията й са ледени. Светлината й идва от Слънцето. А тя е просто... тъмнина. Фалшив образ в огледалото. Красива илюзия, усещане за топлина, способно да вледени и вулкан със студенината си.
Нежната Луна... любима на Слънцето. Дните му - безгрижни. Нощите - в ледените й прегръдки. Красотата й - мечтаното бягство от реалността. Кратерите й - отрова, чийто вкус сладни като амброзия...
Луната - тъмна гора, чиито сенки привличат, изкушават, да се изгубиш сред нея. А малките светулки, които проблясват веднъж на няколко месеца, пораждат очакванията, че там зад ъгъла се крие нещо различно, красиво. Може би дори специално...
И Слънцето блуждае сред дърветата. Удря се в клоните. Спъва се в камъните по пътя. Угасва бавно...
А нощем присяда тихо до своята любима и й подарява оста ...