Мъжът на отсрещната седалка се поклащаше в такт с потракването на пътническия
влак. При всяко ритмично движение на тялото, роякът черни мухи се надигаше, като
плътен черен контур, който за миг се отлепва от собствените му очертания, унесен
в помръдващото си лепкаво бръмчене, в очакване на тялото, което отново да го
изпълни със съдържание. Мухите бяха тяло, тялото беше огромна муха, покрита с
подвижни черни струпейчета. Отлепваха се цели корички, за да се залепят другаде.
Тялото дишаше – мухите се хранеха. Навсякъде. Излизаха от ноздрите, от ушите, от
устата, а върху едното око една тлъста муха нехайно почистваше крилата си.
Блъскането на количката във вратите на съседните купета ме разсъни. От мухите
нямаше и помен. Купето беше празно. Може би защото никога не приемаме
собственото си присъствие за пълно. Купето беше празно. Погледнах с все още
сънен и неразбиращ поглед към лафкаджията, подпрял ръцете си върху количката, ...