Когато денят се слее със слънцето, се случват странни неща.
Замислените хора се откъсват от кабела, свързващ ги със сивото ежедневие и се впускат в безжична и безгрижна безтегловност. Сякаш търсят края на нещо, което отдавна са забравили да започнат. Сякаш мислите им, късчета от медни проводници, излитат от решетките на закономерността и се реят наоколо. Реят се около прозаичността на ефирното "днес", с надеждата, че ще дочакат такова утре. По тротоарите се пръсват безброй сънени калинки, които събират роса от жадните устни на минувачите. Целуват ги нежно и ги успокояват, че няма да остане белег. Но белег винаги остава. Малка червена капчица заспала върху центъра на сребристите души. Като малка раничка от бодлите на най-красивата роза на света. И минувачите не го забелязват. Цял живот вървят дамгосани от слънчевия извор заспал върху устните на калинките, а в същото време търсят утеха в самото слънце. Нима няма кой да им каже, че малките сребърни кълбенца от ефир, които носят в себе си, ...